Даниел Суарес - Прилив

— Защо правите това?

Морисън отпусна ръка.

— Какво имате предвид?

— Защо отнемате живота ми?

— Щом директорът казва, че се нуждаете от време за размисъл, значи действително е така. Изолацията кара хората да си променят мнението. Променя начина им на мислене, както ще откриете и сам.

Грейди търсеше някаква човешка топлота в очите му. Напразно.

— Това не е правилно.

— Правилно. Грешно. Тези понятия са въпрос на перспектива. Убеден съм, че според газелите лъвовете не са прави.

— А вие и вашите клонинги сте лъвове.

— За тях бих казал, че са по-скоро хиени.

Техникът захвърли таблета си върху масата.

— Татко, престани вече.

— Какво? Не мога ли да говоря с клетника, без да слушам подмятания?

— Няма да стоя тук и да ти слушам глупостите.

Морисън отново се обърна към Грейди.

— Знаете ли защо през осемдесетте избраха да клонират именно мен, господин Грейди? Защото аз бях най-добрият специализиран служител на американската армия. Висок интелект, върхова физическа форма, несломим инстинкт за оцеляване. За победа. Но се оказва, че гените не са орис, а статистика. След две десетилетия стана повече от ясно, че решаващата роля не принадлежи на гените.

Младият клонинг се намеси:

— Ти дори не разбираш науката: съзнанието — така нареченият „сензориум“ — отчасти съществува като израз на частици, заплетени в по-висши физически измерения. Човешкият мозък е само проводник.

Морисън посочи към него.

— Именно. Точно по тази причина никой от вас няма да бъде мен. — Подир това той погледна към Грейди. — Оказа се, че не е възможно да копираш хора, а само плътта. Сега всичко това са биотехнологии. Като баба Алекса.

Техникът го гледаше остро.

— Тау каза, че си искал всички ние да бъдем ликвидирани.

— Не всички. Просто неточните репродукции.

Тази корекция по никакъв начин не промени погледа на клонинга. Морисън сви рамене:

— Какво очакваш да кажа?

След още няколко мига взиране клонингът отвърна:

— Има моменти, в които ми се иска да те убия.

— Постарай се, синко. Само не се проваляй.

Двамата мълчаливо се взираха един в друг. Накрая Морисън се усмихна:

— И двамата споделяме склонност към убийства. Някои от нас са по-добри в прилагането ѝ на практика.

Лабораторният техник бавно си пое дъх.

— Няма да се поддам на генетичните си предразположеност.

— Поредно потвърждение на думите ми.

Техникът се обърна отвратено.

— Успокой се, Зета. Ти си един от качествените.

— Приключих — обяви техникът. — Файлът му е готов. Сега моля да ме извиниш.

— Добре. — Морисън хвърли един последен раздразнен поглед към клонинга. — Приспи го и го качвай на транспорта.

— По дяволите…

Грейди затърси думи да ги убеди.

— Почакайте. Не правете това. Аз…

Но неустоимото желание за сън го обви като задушаващо одеяло.

Скалата под краката на Джон Грейди продължаваше поне триста метра, преди да се вреже в океанската вода. Самата стръмнина продължаваше и под водната повърхност, към дълбините. Подобни скали обгръщаха острова. Остров тъй далечен, че тук имаше само два вида птици — единият от които не можеше да лети — и почти никаква фауна. Нямаше гризачи. Нямаше змии. И растителността бе ограничена откъм разновидност. Може би някой ден някакви мигриращи птици щяха да пристигнат. Това щеше да му даде известна представа за сегашното му местоположение.

Нощем Грейди сядаше пред колибата си и се взираше към съзвездията и ивицата на Млечния път. Нощното небе изглеждаше още по-възхитително и от времето, когато той се бе разхождал из Сиера Невада и Канадските скалисти планини с родителите си — блажени невинни времена, моменти на бягство от детство, прекарано сред терапевтични усилия, опитващи се да го „излекуват“.

Психозата е умствено състояние, в което лицето губи контакт със заобикалящата го среда. И по всичко бе изглеждало, че младият Джон Грейди не живее в реалността. Като малък той бе оставал загледан в невидими неща, потънал в собствения си свят. Заради подозрението, че страда от остра форма на аутизъм, той бе прекарал повечето от ранните си години сред специализирани грижи. Първите си думи бе изрекъл едва на пет години.

И все пак тези първи думи бяха представлявали цялостно изречение:

— Вече искам да си вървя у дома.

И той се бе прибрал у дома, привидно забелязващ външния свят все повече и повече.