Даниел Суарес - Прилив

— По-точно?

Той погледна към бележника си.

— Вродена синестезия.

— Или казано на човешки език…?

— Очевидно той е виждал музика и е чувал цифрите — някакви преплетени жици в мозъка. Нещо от този сорт. И е имал мания да прегъва хартия.

Това обясняваше опърлените оригами, които лежаха сред руините.

— Липса на академични постижения. Чудатост. Поведенчески проблеми. — Фауъл се загледа в записките си. — И прочие, и прочие.

Дейвис се замисли.

— Тези неща започват да ми звучат познато. Атентатът в Ню Орлиънс преди пет години — основателят на компанията страдаше от синдром на Аспергер, или нещо от сорта. Нямаше ли и един друг с някакво подобно състояние?

Фауъл я погледна.

— Ще прегледам предишните досиета. Виждам, че имаш някаква идея?

Тя продължаваше да размишлява над предишните случаи.

— Кога се случи онзи атентат в Тампа? Преди и двамата да започнем да работим по тези случаи? Преди девет години? Ставаше дума за електроинженер, който твърдял, че е финансиран от МО. Но в действителност не бил.

Другият кимна.

— Може би става дума за някакви специализирали се в приложната наука измамници, които Котън мрази. Може би майка му си е изгубила спестяванията заради подобни мошеници…

— „Киралити Лабс“ произвели ли са някакъв продукт? Подавали ли са заявление за патент?

Няколко мига Фауъл преглеждаше записките си, преди да повдигне очи и да поклати глава.

— Да, това никога не се случва. — Агент Дейвис погледна към медийните хеликоптери, които кръжаха на около километър над тях. Предаваха на живо от местопрестъплението. И подхранваха егото на Котън. — Котън обича да се насочва към плодове, които са почти узрели.

— Но защо му е да напада дребни технологични фирми на всеки няколко години? Какво постига с това?

— Вероятно е достатъчно умен да разбере, че ако се прицели прекалено нависоко или стане прекалено активен, по петите му ще бъдат изпратени сериозни сили.

Фауъл се замисли над това.

Дейвис се загледа във все още димящия кратер, който имаше диаметър шест метра и дълбочина близо два.

— Минаха две години и половина от последната му проява. А пък преди нея имаше две години затишие. Кой притежава подобно търпение, Томас? Кой може да поддържа подобна тайнственост сред група анархисти за толкова дълго време?

Фауъл прибра таблета си.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, Денис. И ще искам от теб да ме изслушаш.

Тя едва сдържа трепването си.

— Мислех, че вече сме се разбрали за назначението…

— Не, не става дума за това… Вече от седем години преследвам Котън. Сега, след поредния взрив, когато медиите са гръмнали, от Вашингтон ще ти дадат допълнителни човешки ресурси. Също както сториха с мен.

— Няма да им позволя да забравят усилията, които си положил, Томас.

— Пак не ме разбра. Искам да изтъкна, че след около година този екип ще бъде окастрен отново.

— В такъв случай ще трябва да заловим Котън преди това.

— Просто те предупреждавам, че Котън не прилича на никой от нарцистичните социопати, за които съм чувал. В един момент трябва да се запитаме дали той още съвпада с поведенческия профил, който сме му изготвили.

— Бихме могли да поискаме нов анализ.

— Никога не съм виждал човек, склонен да изчезне за толкова дълго, почти да бъде забравен, и в един момент да удари на съвсем друго място. И винаги с безлични маскирани следовници. Тук има нещо, което пропускаме. От години разполагаме с информатори сред противниците на технологичния напредък — и нищо. Сякаш Ричард Котън престава да съществува, когато не напада.

Тя спря и се обърна към него:

— Каквото и да става, едно нещо не бива да се променя. Трябва и занапред да ми казваш онова, което наистина мислиш.

Той кимна.

Дейвис се отправи обратно към струпаните коли, от които се приближаваха Дуайт и член на екипа за бързо реагиране. През рамо тя додаде:

— Не щади допълнителните агенти, когато ги получим, Томас. Пусни ги по всички дири. И ако Котън действително престава да съществува между атентатите, явно ще трябва да го призовем.

— Не трябва ли да го пренастроиш преди транспортиране?

Рус мъж, напълно сходен с другия, с изключение на бялата лабораторна манта, раздразнено повдигна очи от проектирания си дисплей.

— Прощавай, нима ти притежаваш медицинска квалификация?

— Просто казвам, че ако зададеш по-дълго време за заминаване, ще имам време да отдъхна малко.