Даниел Суарес - Прилив

И един ден той бе получил отговор.

Година и половина след първото изпратено писмо, започналият да работи като учител по математика Грейди бе получил отговор, внасящ малка поправка в едно от уравненията му. Впоследствие се бе оказало, че тази поправка е по-елегантно решение, предоставило му нови идеи.

Тъй двамата бяха продължили кореспонденцията си, общувайки предимно на езика на числата: партия шах, в която за фигури служеха стихиите.

Повей на вятъра прекъсна размислите му. Миризмата на морето го отведе обратно в настоящето. Този дребен остров бе негов затвор.

Парковете в северноамериканските територии пак се бяха намирали прекалено близо до осветените места. Тук Грейди можеше да наблюдава нощното небе без никакъв намесващ се блясък. В този недокоснат свят дори сателитите личаха — точици отразена светлина, прекосяващи небосвода. В началото той ги бе сметнал за преминаващи самолети и си бе позволил да се надява. Надежда, угаснала с осъзнаването на истинската им същина.

Дните и седмиците бяха продължили да се нижат без никакви кораби и самолети да се появят на хоризонта. Този остров се намираше далеч от морските и въздушните транспортни пътища.

По звездите над главата си Грейди бе опитвал да изчисли местоположението си. По принцип той бе открил Полярната звезда, за да я използва да прецени географската си ширина — позицията на ръката му над хоризонта би съответствала на собствената му ширина в Северното полукълбо. Но тази звезда не се виждаше, наместо нея тук личеше Южният кръст. Това го поставяше някъде в Южното полукълбо и правеше положението му по-трудно за определяне. Изчисляването на ширината ставаше чрез проследяването на горните и долните звезди на Южния кръст при прекосяването им на меридиана — или нещо подобно. Той не можеше да си спомни точната процедура. А тъй като никога не бе напускал Северна Америка, никога не бе му се налагало да прави подобни измерения.

Ами географската дължина? За определянето ѝ той би трябвало да разполага с информация за първоначалната си точка, продължителността на пътуването и скоростта, с която то е било извършено. Но той бе доведен тук в изкуственото безсъзнание, което онези от БКТ очевидно толкова много обичаха. Той просто се бе събудил в каменната си колиба на ръба на скала над океана.

Градина, ниски каменни стени и виеща се пътека изчерпваха новия му свят. Още в самото начало той бе обходил цялата суша, дирейки път до водата. Но никъде сред широкия два километра остров не бе открил подобно място. Тук дори нямаше дървета, само дребни храсталаци и треви. За гориво в малката му камина служеше торф, който мистериозно се оказваше подновен след всяка негова сутрешна разходка. Същото се отнасяше и за храната, водата, млякото и виното. Той бе направил опит да издебне снабдителите — напразен. Те се оказваха пъргави като джуджета. А и нищо чудно действително да бяха джуджета. Несъмнено митичните създания бяха нещо напълно постижимо за БКТ.

Грейди се загледа към бледия полумесец, видим дори и сега, в небето на пладне. Дори неговата бледна светлина бе остра тук, като всичко останало. Единствената отлика бяха редките отломки от модерния свят, озоваващи се сред скалите долу — пластмасови бидони, товарни палети, а веднъж и рекламен билборд с някакви френски надписи. Ученият бе открил бинокъл, с чиято помощ бе започнал да оглежда хоризонта с надеждата да открие някой кораб и да даде сигнал, за да напусне своята Елба. Но похитителите му най-вероятно бяха оставили бинокъла именно за да му покажат колко е безнадеждно да се надява на спасение.

Грейди намести вълненото си яке. То бе изработено от груба тъкан, с дървени копчета. Ботушите му бяха от мека кожа и стигаха до прасците. Ризата и панталоните бяха платнени. С тези си дрехи той приличаше на някакъв заселник, който преживява с мъка. През последните няколко месеца дългата му коса и брадата бяха станали още по-дълги.

Иронично.

Високотехнологична деспотична организация го бе прокудила не само от обществото, а и от напредъка му. И от цялото общуване. За да не би умът му да „отрови“ света.

Мразовитият вятър се усили, затова Грейди се отправи обратно към колибата и примамливия дим. Той внимателно подбираше пътя си сред скалистата пътека, заслушан в писъците на чайките. Неведнъж той бе обмислял да скочи от скалите, но не бе превърнал тези си мисли в действие, макар да оставаше самотен и потиснат. Защото той още не беше изгубил надежда. Още не. А и в определени отношения самотата бе негова спътничка от детинство, с която той можеше да се оправя.