Даниел Суарес - Прилив

— Постъпката ви е безсмислена!

Той сграбчи една от механичните ръце и продължи да нанася удари.

— Записвате ли всичко това?

— Насилието няма да постигне нищо.

При поредния удар камъкът се строши на две. Роботът все още стоеше на крака, с очукана глава, но инак невредим. Това разочарова Грейди.

— Дойдох да разговарям с вас, преди да приключа със случая ви. Вие не използвахте книгата. Не извършвахте проучвания. Продължавате да се съпротивлявате. Но все още имате шанс да напуснете това място.

— За последното съм съгласен. Надявах се да строша главата и да открадна радиото.

Роботът поклати глава.

— Не ми казвайте, че сте възнамерявали да търсите помощ?

— Точно за това става въпрос. Все пак тази консерва се управлява от разстояние.

— Ние не използваме радиовълни, Джон. Нашите комуникации преминават през компактифицирано пето измерение, а не през триизмерното пространство.

Грейди сепнато погледна робота.

— Като в пространство на Калаби-Яу? Теорията на браните е потвърдена?

— Ако наистина желаете да узнаете, престанете да се съпротивлявате. И бездруго на този остров не съществува нищо, което да е в състояние да повреди жизненоважните системи на тази единица. Безсмислено е да продължавате с досегашните си опити.

Няколко мига ученият остана загледан в машината, а после въздъхна.

— Така да бъде. — Грейди отвори вратата. — Знаеш пътя.

— Защо се противите на онова, което е не само във ваш интерес, а и в интерес на човечеството?

— Защото не вярвам, че е в мой интерес. Вие ми казвате, че всичко ще бъде наред, стига да се съглася да стана ваш роб.

— Ние не искаме от вас да ставате роб.

— В такъв случай искате от мен да стана робовладелец, което е още по-лошо. — Той се приближи до робота и коленичи, сграбчвайки един от краката му.

— Какво правите?

Грейди дръпна крака, принуждавайки машината отново да запазва равновесие. Кракът изглеждаше тежък.

— Небеса, от какво е изработено това нещо?

— Държите се нерационално.

Грейди блъсна робота към кухненската маса, за да сграбчи и другия му крак. Металната глава блъсна пода. Ученият повлече размахващия ръце робот към вратата. Роботът тежеше поне стотина килограма, защото оставяше бразди о каменния под.

— Аз ви защитих срещу останалите работещи по случая. Те казваха, че вие сте недостижим.

— Били са прави. — С усилие Грейди извлече робота отвъд прага и пое по пътеката. Машината се извиваше в опит да се надигне.

— Осъзнавате ли, че не ми оставяте избор, освен да предам случая ви на карантинния екип? Затворниците, достигнали тази фаза, имат само петпроцентна вероятност да се присъединят към организацията.

— Наистина ли? Толкова висока?

— Това означава, че повече няма да имам право на глас, що се отнася до вашия случай.

— Ти нямаш и сега. Също както и останалите няма да имат.

— Опитвам се да постигна разбиране с вас, господин Грейди.

— Опитваш се да ме накараш да се подчинявам. Това никога няма да се случи. — Грейди неочаквано пусна металните крака. Машината се опита да се изправи. — При следващото си посещение ще ми направиш ли една услуга?

Роботът умело се изправи на крака.

— Слушам ви?

— Кажи ми колко е дълбока водата.

И той блъсна робота. Машината полетя отвъд ръба и се понесе към океана.

Грейди се доближи до ръба и се загледа, търсейки светещите очи. За момент той действително ги откри — преди те да изчезнат сред пенестите вълни триста метра под него.

За още миг той остана неподвижен сред ледения вятър, а после пое обратно към колибата си. Току-що той им бе дал окончателния си отговор.

Джон Грейди се събуди под сводест и безличен сив таван. Никакви спомени не свързваха предишното му местоположение с настоящото. Той просто се бе озовал тук — каквото и да представляваше това „тук“.

Карантинният екип.

След няколко мига той се надигна и установи, че лежи върху непокрит креват, разположен в средата на празна кръгла стая с диаметър около пет метра. Стените представляваха продължение на същия безлично сив таван. Грейди спусна крака на земята и приседна, за да се огледа по-добре.

Това не беше познатата му колиба. Нямаше и прозорци. Никъде сред стените не се забелязваха процепи, които да издават наличието на врата или отвор за проветряване. Помещението имаше формата на сплескан куршум; сводестият таван се издигаше на седем или осем метра височина — липсата на детайли затрудняваше преценяването. Дори креватът, върху който Грейди лежеше, представляваше солиден пиедестал, чиято повърхност преминаваше във възглавница от пяна, без видимо сливане на двата материала.