Даниел Суарес - Прилив

Грейди се засмя с глас, който отекна сред помещението.

Алекса се взираше удивена.

— Котън, кучи сине… Ти наистина си откраднал бъдещето…

Брадатият Уайът Ърп се усмихваше насреща им.

— Не зная за вас, обаче аз възнамерявам да се оттегля. Да попътувам. Да разпространя малко знание. — Той сви рамене. — Сещате се. И вас съветвам да сторите същото.

Алекса и Грейди се спогледаха.

— Джон, още нещо. Твоят жироскоп не беше повреден. Просто исках да се съсредоточиш върху настоящата мисия за придобиване на контрол над Кратос. Може би някой ден ще мога да ти се реванширам за тази дребна лъжа. Може да ти приготвя нещо вкусно.

Поредна холограма изникна над масата: тя изобразяваше земното кълбо, върху което бе маркиран остров в Атлантическия океан.

— Изолационният комплекс се намира под един остров, който е наречен — и това е истинското му название — Недостъпен. Координати 37°17’6.88” Ю и 12°40’22.14” 3 ще те отведат до него.

Върху лицето на Грейди изникна усмивка.

Алекса го стискаше за рамото.

— Намерихме го, Джон.

— Да, намерихме го. — Той се взираше в холографската карта.

Холообразът на Котън повдигна въображаема шапка към тях.

— До нови срещи.

Джон Грейди и Алекса приведени напуснаха хеликоптера СН-53Е. Още десетина машини се приземяваха или се издигаха над пустото островче. В далечината се виждаха универсални десантни кораби и ракетни кръстосвачи, а отвъд тях личеше силуетът на самолетоносач.

Стотици пехотинци и рейнджъри стояха наоколо и се движеха сред тревите. Остролика жена на около шестдесет с джинси, пуловер и ботуши им помаха, застанала сред неколцина войници.

Грейди побутна Алекса и двамата се отправиха към жената. Сега той бе сигурен, че разпознава мястото. Това беше островът, на който той бе останал затворен за половин година. Той се загледа в каменната колиба на върха на скалата. Тя гъмжеше от войници, които я обезкостяваха, за да открият скритото оборудване.

Възрастната жена пристъпи да ги посрещне.

— Господин Грейди, госпожице Аденин, аз съм Кей Монахън, директор на Националното разузнаване на Съединените щати. За мен е чест да се срещна с вас.

Алекса се здрависа с нея; Грейди стори същото, но разсеяно. Той гледаше към отвора в един от хълмовете. Веднага личеше, че проходът е дело на човешка ръка. Той се спускаше в мрака като огромна рампа.

— Открихте ли затвора, директоре? А приятелите ми?

Тя посочи към приближаващите се светлини.

— Затова ви доведохме тук. Реших, че ще искате да присъствате.

Грейди и Алекса пристъпиха напред, сред десетки цивилни служители и униформени войници. Най-сетне ученият застана сред предната редица. От мрака изникваха нови светлини. Много скоро войници започнаха да излизат и да изключват фенерите си.

Грейди се взираше в тях. Първото нещо, което той забеляза, бяха младите клонинги — около петдесетина. Ръцете им бяха стегнати с пластмасови белезници; те разговаряха оживено — очевидно щастливи, че са напуснали затвора си.

Ученият пристъпи още по-напред, следван от Алекса. Затворниците отминаха, приближаваше друга група.

И в следващия момент Грейди стоеше пред възрастен индиец, когото познаваше. Десетки мъже и жени крачеха след затворника: униформата, носена от тези хора, също му беше позната. Непретенциозната униформа, която същият този индиец му бе показал как да отпечата.

Затворниците спряха и се загледаха за момент. Придружаващите ги войници любопитно разглеждаха Грейди и Алекса — повечето от тях се взираха в нея.

Грейди пристъпи към индиеца, който вече се усмихваше широко.

— Момчето ми, колко се радвам, че най-сетне имам възможност да ти стисна ръката.

— Арчи. — Джон Грейди пристъпи до него, сграбчи десницата му за момент и го прегърна.

Останалите също се струпаха около Грейди. Много от лицата бяха насълзени.

Затворниците се оглеждаха невярващо. Много от тях повдигаха ръце, за да предпазят очите си от слънцето.

Джон Грейди се взираше в настъпващата зора, порозовяваща хоризонта. Звездите и Млечният път образуваха свода на небесна катедрала.

На хиляди метри под него лежеше бреговата ивица на Орегонското езеро. Тъмносините води приличаха на стъкло, отразяващо звездите. Гледката бе съвършена. Застинала. Той не се насищаше.

Тогава той дочу приветстван глас.