Даниел Суарес - Прилив

Алекса.

Вече нямаше начин да я догони. Но нейният костюм имаше вграден гравис. И тя можеше да го използва по-добре от всеки друг. Грейди промени ъгъла на спускането си: единственото, което му оставаше, бе да намери Хедрик. Той щеше да му предостави местоположението на затвора.

Грейди започна да оглежда въздуха под себе си и забеляза голям къс отломки да се насочва на юг. Предметът имаше изящната форма на гравитационната кола, но бе прикрепен към нещо, което контрастираше с изтънчеността му. Поставката.

Колата се отправяше на юг, но освен това падаше. Губеше височина.

Грейди кимна на себе си и се насочи към машината.

Вътрешните стени на комплекса трепереха от вятъра, който се изливаше през пукнатини сред наноструктурата. На Алекса се струваше, че всичко се извива около нея и пречи на стремежа ѝ да открие изход.

Морисън продължаваше да я следва. Тя не можеше да открие повърхност, която не се носи, и ѝ беше трудно да набере преднина. Нямаше върху какво да се затича.

Ревът на вятъра се сливаше със стърженето на масивните плоскости метаматериали, които се огъваха под напора на неочаквани сили. Цели планини се сблъскваха в небето.

Алекса трябваше да открие проход. Трябваше да има отвор. Целият този вятър означаваше, че някъде в структурата има дупка. Информационните системи в шлема ѝ показваха, че тя се намира на шест хиляди и седемстотин метра над земята и продължава да се издига. С изтъняването на атмосферния слой скоростта на издигане щеше да се увеличи. Много скоро тя щеше да се затруднява да диша.

— Няма да ти позволя да си идеш, Алекса! — изсумтя Морисън.

Неочаквано той успя да я сграбчи за краката. Тя се извъртя и го изрита. И докато пропълзяваше през пукнатина в една от вътрешните стени, се обърна към него.

— Трябва да ти се признае, Морисън, че ти не се предаваш.

— И още как! — Той продължаваше да напредва. — Така се отличих в службата. — Ветеранът бе задъхан като куче. — Да знаеш ограниченията си… и да ги надхвърляш.

По пътя към нея той сграбчи къс диастъкло, който се носеше във въздуха. И се опита да се хвърли напред, замахвайки.

Алекса се хвърли под острието и изстреля поредица резки удари към лицето му. Два изплюти зъба останаха да се носят сред въздуха.

Въпреки това той се хвърли в нова атака, сред изместващите се стени.

— Мозъкът ти изобщо свързан ли е с тялото ти, Морисън?

Той се оттласна от една стена и се хвърли към Алекса.

Жената се оттласна от друга преграда и избегна жесток замах, който едва не преряза гърлото ѝ.

— С Бюрото е свършено! Трябва да се махнем. — Алекса виждаше, че той едва си поема дъх. — Мога да те изведа. Просто се предай.

Морисън поклати глава.

— Няма да… избягаме. Дори това да е последното нещо, което ще направя… Аз ще докажа, че съм по-добър. — Той умело превъртя парчето в ръката си.

— Ти си луд.

— Може би това… ме прави по-добър.

Ветеранът се хвърли към нея. Алекса се хвърли нагоре по едно извито стълбище. Това я запрати сред засмукващ вятър; над нея изникна дневна светлина.

В стената пред нея имаше двуметров отвор — в края на треперещ коридор, сред който плаваха отломки.

Тя погледна назад: Морисън се набираше след нея, захапал режещото парче. Кръвта върху лицето му не сварваше да засъхне; празнините на липсващите зъби се отразяваха в стъклената повърхност. Той сграбчи къса и за момент погледна към отвора.

— Това ли е? Страх те е… да се изправиш срещу мен?

Тя поклати глава.

— Не проявявам интерес. Това е нещо, което надали ти е минавало през ума, Морисън. Хомо сапиенс не е убил неандерталеца, а просто го е надживял.

— Технологията… ще замине заедно с мен… и тази кула… във вечността.

— Така изглежда.

Той дишаше усилено. Редкият въздух допълнително усилваше умората.

— Това е краят, Морисън. Предай се и ще те отнеса до земята.

Той изхриптя.

— Върви… на майната си. Как изобщо… можеш да дишаш?

— Капацитетът на дробовете ми е с една трета по-добър от твоя. Всеки мой дъх донася двадесет процента кислород в повече.

— Проклет урод.

Тя се взираше в него, вкопчен насреща ѝ. Взираше се в суровото лице и белязаното тяло. В разкъсаната униформа.

— Защо не си избрал да се подложиш на клетъчно възстановяване, Морисън? Защо си се оставил да остарееш?

Вече личеше, че той се затруднява да остава в съзнание.

— За някои възрастта не представлява проблем.

Алекса не можа да се сдържи и се изсмя с глас. Шлемът ѝ показваше, че се намират на осем километра и половина над земята.