Даниел Суарес - Прилив

Тогава той зърна грависа си, увит около шлема, да се поклаща заедно с останалите отломки. Изглежда, устройството бе паднало някъде до първоначалната позиция на Грейди, защото той го бе държал в ръцете си.

Ученият ги грабна и започна да закопчава колана. При това той мина под Морисън и Алекса и получи възможност да види, че ветеранът е сграбчил викториански настолен часовник и се опитва да удари жената с него.

— Намерих грависа си! Ще ти…

— Не ми трябва помощ! Хвани Хедрик!

Грейди задейства устройството и си сложи шлема. Вратите вече се бяха затворили отвъд директора. Ученият отново погледна към Алекса и взе решение. Той промени посоката си на падането към нея и Морисън.

Но падане не последва. Той все още се намираше в състояние на свободно падане.

Девет метра над него Алекса го погледна, заета да откопчва пръстите на военния от гърлото си.

— Намираш се в по-силно огледало. По този начин Морисън успя да ни спре! Грависът ти е безполезен! — Тя отново удари военния.

— Не разбирам! — изкрещя Грейди.

— Ти си измислил тази проклетия, ти ми обясни! Върви след Хедрик! Има места, където той би могъл да избяга! Не му позволявай да се измъкне! — Тя изсумтя и се превъртя назад. Краката ѝ се обвиха около главата на Морисън.

— Кучка! — изрева той. Лицето му бе започнало да почервенява.

— Ще се справиш ли?

— Върви, Джон!

Грейди неохотно се обърна и започна да си проправя път към музейния коридор. И през цялото време не спираше да размишлява за взаимодействието на гравитационните полета — дали беше въпрос на сила? Дали имаше сходства с акустиката? Може би двете полета се изваждаха едно от друго? Не… защото равните по сила полета не го правеха.

Той си наложи да се съсредоточи. Коридорът вече се протягаше пред него, макар и преобърнат — експонатите се носеха във въздуха. Грейди трябваше да заслони очи срещу яркото сияние на първия термоядрен реактор, запечатан зад витрината си.

Хедрик пълзеше по протежение на килима.

— Хедрик!

Последва нов гръмък пукот. В близката стена изникна разцеп, който бързо започна да се разраства. Долиташе звук от трошене на дърво. Неочаквано сред коридора изникна фученето на вятъра — макар че Грейди не можеше да види точната му посока, защото го обграждаха вътрешни стени.

Този неочакван приток едва не го изблъска обратно в кабинета, но Хедрик също не бе подминат.

От това разстояние ученият можеше да го огледа добре. Директорът изглеждаше притеснен, но също така и решен. Хедрик пъхна ръка в джоба си и измъкна някакъв малък предмет, който насочи назад към Грейди.

— Мамка му… — Ученият се оттласна от стената и се насочи към отсрещната страна на коридора. Взривът разтроши част от дървените панели и блъсна Грейди, който се приземи тежко.

Той се опомни сред нараснало количество отломки, дим и пламъци. Греъм се намираше на десетина метра от него и се бореше да се промъкне сред по-големи парчета.

— Хедрик!

Директорът се прицели отново, но се извъртя прекалено рязко и заради инерцията си не уцели. Новият взрив пръсна няколко витрини. Още хиляди горящи отломки изпълниха въздуха около учения. Виещият вятър допълнително подхранваше огъня.

Тогава последва нов оглушителен трясък: самата земя се разчупваше. Този звук за момент заглуши вятъра.

Ричард Котън разглеждаше редица холоекрани, показващи външността на главната квартира на Бюрото. Бета-Тав му бе предоставил достъп до наблюдателната прах на околните детройтски сгради: триизмерна холограма на центъра на града, където в момента бе изникнала смайваща гледка — цялата земя в радиус от сто метра от сградата на БКТ се надигаше, за да се откъсне от земята. Разположените в непосредствена близост по-ниски сгради се накланяха и падаха. Сградата на съда се срути върху себе си, разрушена от собствените си основи.

Но центърът на БКТ не се разпадаше. Четиридесететажната постройка продължаваше да се издига от земята, изниквайки с по-голяма широчина. Нови и нови етажи тъмни наностени се издигаха от земята.

Целият район се тресеше от грохот.

— Записваме и това, нали?

На километри от мястото хората излизаха пред домовете си и се струпваха по балкони и тротоари, за да се взират в израстващия от земята монолит. Залитащи от трусовете, те повдигаха клетъчни телефони, за да заснемат тъмната острина, която продължаваше да нараства. Този процес изглеждаше безкраен: сградата, по-висока от каквото и да било, продължаваше да се издига и след стотния етаж. И след сто и двадесетия. Заобикаляше я пръстен от отломки, започнал да проблясва в утрото, когато слънцето заблестя сред парчетата стъкло. Въздушните течения очистваха облаците дим и отломки от върха на постройката. А огромната кула продължаваше да се издига.