Даниел Суарес - Прилив

Жителите на Детройт спираха и се втренчваха смаяни, неспособни да повярват на очите си.

Алекса напредваше сред носещите се парчета и ги блъскаше встрани. Тя се бе насочила към позитронния пистолет, който се поклащаше във въздуха и отскачаше от стените.

Морисън я следваше решително. Лицето му бе окървавено, но очите му блестяха от гняв.

— Урод! Ти може да си по-бърза и по-силна, но никой не е по-корав от мен…

Неочаквано един стол блъсна Алекса в гръб и я тласна напред. В инерцията си тя подмина оръжието; опитът ѝ да го сграбчи се оказа неуспешен. При извъртането си Алекса видя смръщеното лице на Морисън, който сграбчваше пистолета. Не ѝ оставаше друго, освен да ускори падането си към най-близката стена, за да се оттласне.

Миг по-късно сред пода изникна огромна пукнатина, от която избликна вятър. Алекса отхвърча сред дивани, маси и трошащи се витрини. Кракът ѝ се закачи за ръба на едно от канапетата; това съприкосновение придаде въртеливост на полета ѝ. Тя се сблъска с още някакви предмети.

Сред въртенето си Алекса изгуби ориентация. Изпълващите помещението пропуквания определено не помагаха. Остра болка прободе крака ѝ и жената се сви на топка, докато не се блъсна в нещо. По времето на опомнянето ѝ Морисън вече се отправяше към нея, насочил оръжие. Стените на помещението бяха покрити с чудат, трепкащ пламък, като онзи от експериментите в Космоса. Огън, който не разполагаше с посока за „нагоре“.

Морисън отвратено отпусна димящия пистолет и го захвърли.

— Не си ми оставила много заряд.

Тя го изчака да се доближи и го отпрати назад с ритник в брадичката, запратил го обратно сред димящите отломки.

Около тях стените пропукваха и стенеха.

Грейди напредваше към Хедрик, като се стараеше да използва отломките за прикритие. Хедрик се бореше с някакъв люк; на моменти той се обръщаше, за да стреля по учения и да не допуска да се доближи.

В коридора почти не бяха останали отломки. Лъчевото оръжие на директора бе изпарило по-големите късове.

Но от друга страна, Грейди бе смалил разстоянието между двамата — в момента се намираше на три метра и половина от директора и стоеше прикрит зад носещите се във въздуха експонати. От мястото си физикът можеше да види, че Хедрик се опитва да отдели някакво превозно средство без колела от поставката му. Ученият се намираше достатъчно близо, за да разчете прожектирания във въздуха надпис — гравитационна кола.

Трябваше да се признае, че тази машина прилича на „Порше“ от двадесет и втори век.

Грейди отново се прикри и изкрещя:

— Няма да ти позволя да избягаш, Хедрик!

Сред воя на вятъра директорът не можеше да прецени посоката на гласа: той стреля няколко пъти. И всеки път изникналите на пътя на изстрела отломки се стопяваха във въздуха.

— Опиташ ли се да ме последваш, ще те убия! Двамата с Котън ще ми платите за това!

Оглушителен трясък разтърси комплекса. Стените отвъд Хедрик се напукаха и изчезнаха, отнесени от мощна вихрушка. Греъм захвърли оръжието си, за да се вкопчи в машината с две ръце — дори и когато той и гравитационната кола биваха засмуквани.

Грейди попадна под влиянието мигове по-късно. Пред себе си той можеше да види огромна дупка в сградата. Масивното скеле се огъваше и свиваше навътре.

Гледката, разкриваща се през огромния отвор, го вцепени. Те се намираха поне на четири километра във въздуха. Улиците на града и далечните езера се разгръщаха под тях, а зората изгряваше над хоризонта.

Той видя как Хедрик влиза в машината и затваря вратата след себе си. Точно в този момент гравитационната кола биваше засмукана навън, заедно със стените, мебелите и килимите. Самият Грейди също прелетя през отвора. Сблъсъкът с ледения въздух го замая по отвратителен начин. Огромна черна стена прелетя край него, като издигащ се космически кораб. Всичко това бе съпроводено с продължителния тътен на лавина.

И той отново започна да пада. Край него сградата на БКТ продължаваше да се отдалечава към горните слоеве на атмосферата. Един поглед надолу му показа назъбения край на високата стотици метри кула, откъсната от останалата част на комплекса или основите.

Това му позволи да зърне нещо още по-смайващо: огромна дупка с диаметър от стотици метри и неизмерима дълбочина, зейнала насред Детройт. Градската река бързаше да запълни празнината. На мястото се бе образувала същинска Ниагара.

Грейди се отърси от вцепенението. Сега той се намираше на не повече от два километра над земята. Пламтящият ръб на кулата се смаляваше над него.