Даниел Суарес - Прилив

Грейди се взираше в Хедрик, а Алекса държеше позитронния си пистолет насочен към Морисън.

— Може би. А може би не. Във всеки случай ти ще се изправиш пред съд за незачитане на човешките права — каза тя.

Хедрик не можа да сдържи смеха си.

— Не се съмнявам. Давайте да свършваме с това.

Ученият погледна към Котън.

— Хайде, Котън, повикай тежката артилерия.

Котън направи гримаса:

— Точно за това трябва да поговорим, Джон…

Грейди и Алекса се спогледаха разтревожено.

— Стига си се майтапил. Изпрати военните. Обади се на федералните.

— Ето какво: Хедрик е прав, Джон.

Дори Хедрик го погледна изненадано:

— Моля?

— Какви са тези глупости, Котън? — Грейди пристъпи към холограмата. — Свържи се с властите.

— Не можем просто да напъхаме цялото Бюро зад решетките. Морисън, Хедрик и останалите като тях разполагат с напреднали технологии, които само техният персонал познава. Спомняте ли си какво станало с Вернер фон Браун след края на Втората световна война? Съюзниците го накарали да работи над програмата „Аполо“.

Хедрик кимна.

— Фон Браун беше добър човек.

— Виждаш ли, Джон? Хедрик и останалите ще се измъкнат. Правителството ще се споразумее с тях, защото ще иска да се възползва от знанията им. Само гледай: след месеци цялото това място отново ще функционира с пълна пара.

— Накъде биеш, Котън? — изкрещя Алекса.

Холографският образ трепна и повдигна ръце.

— Искам да кажа, че проблемът може единствено да бъде изкоренен.

— Придържай се към плана, Котън! — каза Грейди.

— Това беше планът от самото начало. Или поне моят план. Нищо лично…

— Котън!

Хедрик и Морисън се споглеждаха разтревожено. Накрая ветеранът повдигна ръце.

— Добре, ти печелиш. Предавам се. Изпрати военните.

Хедрик кимна.

— Да, предаваме се.

— Както ти често казваш, Хедрик: това е за доброто на всички ни.

Котън докосна холобутон.

Целият подземен център се разтърси; всичко и всички в него се озоваха в свободно падане.

Грейди се изви в стремежа си да се изправи по време на падането — и се блъсна болезнено в тавана на кабинета. Мебели, витрини и други тела прелетяха край него, но не се разтрошиха по очаквания начин. Постройката изоставаше с половин секунда в падането си от тях. Отвратително пропукване изпълваше въздуха — звук от пропукването на огромни ледени планини. Самият комплекс бе започнал да пада.

Сблъсъкът бе оставил Грейди без дъх. Поне изправянето не го затрудни. Замаян, той започна да се поклаща сред носещи се мебели и произведения на изкуството. Краката му съвсем леко докосваха тавана, превърнал се в стена.

Прозорците все така показваха Париж. Гледката на неподвижния булевард не съответстваше с усещането за свободно падане: мозъкът на Грейди се бунтуваше срещу това разминаване; започваше да му се вие свят.

Край тях продължаваше да се разнася тътнеж. Помещението се разклати отново, сред остър пукот, накарал ушите на учения да заглъхнат. Само че Грейди забрави напъна си за повръщане, забелязал вкопчените Морисън и Алекса. Пистолетът ѝ се носеше на метри от тях. Изглежда, оръжието бе изхвърчало от ръката ѝ по време на първия удар с тавана.

— Алекса!

Тя не отговори, заета с опитите си да се сдобие с опора, от която да използва превъзхождащата си сила. В един момент тя успя да се оттласне от понесъл се във въздуха диван и два пъти да блъсне Морисън в лицето.

Но той отказваше да я пусне.

Грейди се бе отдалечил от тавана. Той направи опит да се приближи до него, за да се отблъсне.

— Ще ти помогна.

— Хвани Хедрик! — изкрещя тя в отговор.

Ученият плъзна поглед сред огромното помещение. Сред тази обстановка беше трудно да си припомни първоначалната посока, в която се бе намирало нагоре — наоколо се носеха мебели, картини и антики: цели и на парчета. Но след миг той успя да различи масивното бюро на директора, преобърнато, и самия Хедрик, започнал да пълзи към една странична врата. Той се намираше на десетина метра от Грейди.

— Хедрик!

Хедрик не реагира, а продължи да напредва към изхода. Двойната врата, към която се бе насочил, се отвори при приближаването му. Изникналият отвъд коридор изглеждаше познат на Грейди. Това действително се оказа така: директорът се отправяше към музея на „поставената под карантина“ технология.

— По дяволите. — Грейди се вкопчи в най-близката повърхност — под, а може би стена — и се оттласна в преследване. Той разсъждаваше усилено, за да изчисли най-подходящата си траектория.