Даниел Суарес - Прилив

Тя мълчеше.

Морисън сваляше бронята си с видимо облекчение, изглежда, диамантоидният костюм му бе прекалено тесен.

Хедрик не обръщаше внимание на доволното му сумтене, а оставаше загледан в Алекса.

— И ето че имаме две пробойни сред надземната си стена. Фасадата е унищожена, картини от пожара вече се разпространяват из медиите. И освен това… — Той замълча. — Ти ни нанесе значителни щети. Това означава, че ще трябва да бъдем по-крайни — заради теб и заради господин Грейди. Не можем да позволим хората открито да обсъждат работата ни. Не можем да позволим външният свят да продължи да съществува по досегашния си начин.

Грейди улови погледа му.

— След като те вече знаят за вас, те ще се борят с вас.

Хедрик му отвърна с престорена изненада:

— Но нали точно това е причината ти да си толкова важен за мен. Мнението на външния свят не ни е необходимо. Ти ще ми помогнеш, този път истински. Ти ще ни съдействаш да развием пораждането на гравитация.

— Никога няма да ви съдействам.

— Аз ще ти предоставя мотивация. — Хедрик се приближи до Алекса. — Мила, ти проявяваше голямо любопитство към изолационния комплекс. Мисля, че е крайно време да го разгледаш подробно.

Грейди се оказа прободен от отвращение.

— Не. Не ѝ причинявайте това.

— И защо да не го правя? Помисли си колко ще напреднеш в работата си, след като знаеш, че всеки час отлагане е още един час, в който компютърният инквизитор се рови из съзнанието ѝ.

— Не прави това, Хедрик.

Директорът се бе приближил досами Алекса.

Тя се изплю върху презрителната му усмивка.

Греъм Хедрик не посегна да се обърше веднага, а бавно се обърна и се отправи към бюрото си, за да извади носна кърпичка от едно от чекмеджетата. Едва тогава той спокойно избърса лице.

— Това беше най-голямата близост между нас, Алекса.

— Каквото и да ми причиниш, то никога няма да промени омразата ми към теб.

— Омраза? А пък аз започвам да изпитвам безразличие към мнението ти за мен. — Хедрик остави позитронния пистолет върху бюрото. — Това безразличие се отнася и за мнението на останалите, Грейди. Включително и за останалите служители на БКТ. — Той отново приседна на ръба. — Ние разполагаме с вътрешни системи, които ни помагат да откриваме измяната. А принудителната откровеност определено улеснява нещата. — Греъм погледна към тавана. — Варуна.

— Слушам ви, директоре.

— Бъди така добра да повториш следното. — Хедрик взе картичка и зачете. — S-3-2-E-W-9-3-A-Q-H-1-0-B-V-E-3-4.

— S-3-2-E-W-9-3-A-Q-H-1-0-B-V-E-3-4.

Последва иззвъняване; нов женски глас изрече:

— Аварийният ръчен контрол е активен. Потвърдете самоличността си.

Хедрик повдигна ръка към ухото си.

— Чу ли това, Варуна?

— Да, директоре.

— Би ли могла да направиш нещо за мен?

— Не, директоре. Всичките ми права за достъп са изгубени.

— Точно така. Сега ти споделяш състоянието на нашите приятели Алекса и Грейди. И знаеш ли защо?

— Да, зная.

— Защото един последствен преглед е показал, че ти си развила доста лоши навици.

Отново се разнесе иззвъняване; новият женски глас обяви:

— Идентифицирайте се.

— Хедрик, Греъм. Директор — високо обяви Хедрик.

— Изберете процедура, директоре.

Хедрик се взираше в Алекса.

Гласът на Варуна го изпревари.

— Сбогом, Алекса. Много се гордея с теб.

— Не! — изкрещя Алекса.

Греъм кимна и се обърна към тавана:

— Изтриване на субекта.

Извънредният глас потвърди почти веднага:

— Изкуственият интелект бе унищожен.

По бузите на Алекса се стичаха сълзи.

Хедрик оценяваше болката ѝ.

— От колко време познаваше Варуна?

Тя продължаваше да ридае.

— Още от детските си години, нали? А ето че от нея няма и следа. Цялата ѝ разновидност е блокирана. Този еволюционен клон е отстранен и никога вече няма да съществува отново.

Грейди също се бе загледал в ридаещата Алекса. Трудно му беше да си представи подобна обич към един компютър — особено след преживяното в затвора. И все пак той трябваше да признае, че Варуна бе рискувала всичко заради тях.

— Това е начинът, по който се оправяме с подивелите компютри. Никога не забравяй това. — Личеше, че Хедрик извлича огромно удоволствие от болката ѝ. — Изглежда, че най-накрая успях да те засегна по един или друг начин. — Той погледна към пленниците си. — Надявам се, че няма да са необходими повече демонстрации на очевидното: тук главният съм аз. От вас се иска да се подчинявате. Желанията и претенциите ви не са от значение.