Даниел Суарес - Прилив

Грейди я погледна.

— Надявам се това да е така. Ако не успеем да се сдобием с координатите на затвора, всичко това ще е било напразно.

Ричард Котън бе започнал да си отглежда брада.

— Не мога да се съглася с това ти изказване.

Алекса и Грейди се обърнаха към него.

— По-рано ти каза нещо вярно, Грейди — продължи окосменият. — Контролът над Кратос е ключът. Придобиеш ли контрол над този сателит, придобиваш пълно преимущество над Бюрото. Действително би било като да опреш пистолет до главите им, пистолет от небето. Освен това гравитационното огледало е главното им предимство срещу враговете. Без него дори правителството би могло да се почувства достатъчно уверено, за да поднови атаката си.

— Или да освободи затворниците от изолационния комплекс.

— Да, Грейди. Или това.

Погледът на Алекса оставаше вперен в Грейди.

— Какво има? — обърна се ученият.

— Все повече започвам да си мисля, че ти не трябва да идваш. Лесно бих могла да се справя сама. Обучена съм.

Той поклати глава.

— Те няма да ме наранят, прекалено ценен съм за тях. Това означава, че бих могъл да послужа за отвличане на вниманието. Те ще захвърлят всичко друго и ще се опитат да ме грабнат в момента, в който узнаят за близостта ми. Котън е прав. Трябва да използваш тази възможност, за да придобиеш контрол над сателита.

— Стига неговият човек да ми помогне да се приближа до сградата, без да бъда взривена.

Грейди се навъси.

— Ами онова плазмено поле?

— Ти може и да си открил гравитационното огледало, но аз съм много по-напреднала в употребата му. Това няма да бъде проблем. Притеснява ме единствено човекът на Котън.

С помощта на стилуса Котън си оформяше дълга сатанинска брада.

— Тревожиш се излишно. Той би трябвало да ти осигури пространство. От теб се иска единствено да преобърнеш света им.

— Не мога да повярвам, че се вслушвам в напътствията на човек, който се е провалил във въпросното начинание.

— Човек се учи, докато е жив, мила. — Котън се обърна към масата си. — Вземи. — Той ѝ подхвърли кубичен двусантиметров диамант. — След като влезеш вътре и с помощта на митичния си приятел по някакъв начин успееш да проникнеш до самата сърцевина на комплекса, където се намира контролната зала, и подир това по някакво чудо промениш биометричните си данни, за да получиш достъп до най-ценното притежание на Бюрото…

— Тези думи не ме карат да се чувствам особено уверена. — Тя разглеждаше кристала.

— Тогава включи този квантов предавател към връзката на сателита. Той ще пренасочи контрола тук. — Котън посочи към множеството холоекрани из помещението. — Получаваш бонус точки, ако успееш да деактивираш резервните им квантови връзки. Подир това единствено ще трябва да удържиш залата, а за останалото ще се погрижа аз. Аз ще ти осигурявам прикритие.

Алекса го изгледа недоверчиво.

— И откъде знаеш как да си служиш със сателита?

— Моята връзка ми предостави достъп до много неща… — Котън извика подробни схеми на бойния сателит.

— Как си успял да се сдобиеш с тази информация? Това е сериозен пробив! Как си успял да заблудиш компютрите?

Котън разпери ръце.

— Аз съм крадец. Това ми е работата.

Грейди разглеждаше схемите.

— Излиза, че БКТ изобщо не е имало монопол над тази технология. Цялата тази лудост е била напразно?

Алекса продължаваше да разпитва с недоволен вид:

— Какви други данни си откраднал, Котън? Какви други схеми?

Домакинът се засмя.

— Сега не е нито времето, нито мястото. Във всеки случай бъди уверена, че ще споделя с теб всичко, с което разполагам. Няма да скрия нищо.

Алекса не отговори: в настоящата ситуация нямаше какво да каже. Тя се обърна към Грейди, вземайки шлема, за да му го подаде.

— Открих това сред задигнатото от Котън. Този шлем ще ти предостави известна защита, ако нещата се объркат. Охранителните ботове винаги се прицелват в главата.

Грейди пое шлема и го огледа. Той приличаше на обикновена мотоциклетна каска, но с визьор от вече познатия му диаматериал. Вероятно подобна материя би спряла и дванадесетмилиметров куршум — макар че сблъсъкът би се оказал достатъчен, за да увреди мозъка необратимо.

— Благодаря ти. — Ученият кимна мрачно.

Привършилият с коафюрата си Котън се обърна към тях.

— Какво ще кажете?

Двамата го погледнаха. В настоящия си вид той приличаше на Уайът Ърп.

— Чак си глътнахте езиците? И двамата вървете по дяволите, вие нямате вкус. — Той подхвърли стилуса върху масата. — Готови ли сме да започваме?