Даниел Суарес - Прилив

— Трябва да можеш да се спускаш веднага, дори и във ветровито време.

— Права си. Заемам се.

Грейди промени посоката си на падане и намали силата на гравитацията. Покривът на сградата бавно се приближаваше към него. При първото си вглеждане ученият бе решил, че това е стара постройка в стил ар деко. Сега той имаше възможност да види, че архитектът само е загатвал въпросния стил. Тук по-скоро доминираше ъгловатостта на осемдесетте. Наместо със заострени върхове, постройката приключваше с четири сходни и декоративни кули — метални кубове, увенчани с пирамиди. Грейди се съсредоточи върху най-близката и измени вертикалното си движение, като наклони стъпало.

— Не забравяй да намалиш гравитацията си след приземяване. Това ще предотврати нанасянето на щети върху сградата.

Грейди подигна палец в отговор и отново се обърна към целта си. Сега тя се намираше на три метра от него. Върху пирамидата имаше метално скеле с широчина около метър, върху което се издигаше гръмоотвод.

Грейди погледна надолу, към покрива на постройката десетина метра под него. Към останалите кули. И чикагските улици на стотици метри под него.

Вятърът го отнесе леко встрани, но ученият коригира курса си и сграбчи върха на металната пирамида. В следващия миг той я обгръщаше с ръце и свеждаше гравитацията си почти до нулева, насочена в посоката на земната — достатъчно, за да го задържа прикрепен. Той погледна към Алекса, застинала на около тридесет метра от него.

— Как беше?

— Отлично. Почувства ли как сградата започна да реагира на гравитационното ти излъчване?

— Да. Намалих полето точно когато се приближих. Мина добре.

Грейди се огледа и сведе очи. Смайващо… Той се намираше на място, което при други обстоятелства би го влудило. Изглежда, променянето на гравитационната посока отстраняваше замайването.

В този момент той се чувстваше като Кинг Конг, сграбчил Емпайър Стейт Билдинг.

— Запомни, когато се оттласнеш, не усилвай полето веднага, иначе ще отнесеш със себе си част от кулата.

Грейди кимна и се отдели от върха почти с настоящата си гравитация. И започна да я увеличава съвсем плавно, за да набере височина.

— Как беше?

Алекса дойде още по-близо — досами границата, отвъд която гравитационните им полета щяха да влязат във взаимодействие.

— Добре. А какво ще кажеш за малко маневриране с висока скорост?

— Нямам желание да троша прозорците на някой небостъргач.

— Ще се отправим натам. — Тя посочи към водата, където дълги каменни ивици ограждаха пристанище. Над този участък премигваше светлината на фар. — Край кея, до пристанището. Среща при морския фар. Тръгвай!

Тя направи салто във въздуха и се понесе с пълна скорост, падайки към брега на езерото на около километър и половина от тях.

Грейди бързо се увлече в преследване. Той вече се ориентираше в насочването на посоката и промяната на скоростта. На практика това представляваше проява на законите за движение, които той бе изучавал в продължение на години. Той почти можеше да различи очертанията на кривите, които описваше във въздуха, следствие от промяната на съответните променливи. Практическо доказателство за необичайните му възприятия.

Ученият разсичаше нощния въздух със сто и шестдесет километра в час, над покривите на по-ниските небостъргачи. Когато и последните постройки останаха след него, Грейди промени посоката на падането си и си избра въображаема точка близо на километър от брега. Той се спусна на сто и петдесет метра и безшумно се понесе над тъмните води.

При доближаването си до проблясващия фар в края на дълъг каменен кей той намали скоростта и се отпусна само на метри от водата. При самия фар Грейди спря и се издигна към върха му. Там го чакаше Алекса, очевидно обгърната от нормална гравитация.

Тя се усмихна.

— Бързо се учиш.

Грейди остана да виси на три метра над нея, като застинал във въздуха балон.

— Точно както си го представях. И изглеждаше толкова обичайно.

— Не привиквай прекалено, за да не изпитваш затруднения, когато свалиш колана. — Тя замълча за момент. — Все още ни предстои да експериментираме с взаимодействащи си гравитационни полета. Ще бъде по-безопасно, ако се издигнем високо.

— Колко високо? — Грейди изви врат към небето.

— Как ти се струва досами облачната покривка? Ще се срещнем там.

Още по време на кимването си Грейди вече пропадаше към небето. Вертикалният му полет бе съпроводен от лудешки смях.