Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Той протегна напред греблото, опря го в муцуната на приближаващия хищник. Динозавърът не спря, тази клечка не можеше да го спре, а продължи напред, блъскайки с глава опрения прът, а ведно с него и целия сал. Веднъж-дваж той тръсна глава, отмахна досадната вещ, но Жозеф тозчас я нагласяваше на същото място, доволен, че бързо се носеше към папирусовия гъсталак.

Само да не му хрумне нещо друго, да не се гмурне пак… Само това не…

По тялото му пълзяха стотици пиявици. По ръцете и краката му висяха черните им издути торбички. Ала не опита да ги маха. Сега не. Нямаше време.

Най-сетне чудовището забави ход. Надигналото се дъно спъна устрема му. Главата му се заклатушка тромаво. Изскочи над водата. Подадоха се блестящо синята му гуша, тъмните ивици, златистият корем.

Жозеф продължаваше да се избутва все по-назад с прът, опрян в настъпващото туловище. В гърдите му се надигаше луда, невъздържана радост. Ето, ето! Това е брегът! Тук вече драконът е безсилен, тромав, непохватен. Лесно ще му избяга. Ще го остави да вие на брега като измамен чакал.

Внезапно цератозавърът докопа с челюсти греблото и го изтръгна из ръцете му. Жозеф едва се задържа да не политне подире му. Доволната му усмивка се стопи, изчезна. Защото салът спря. Тогава?

Нямаше друг избор. Докато страшилището прегризваше изскубнатия прът, мулатът грабна съкровището си и скочи. Водата закри темето му. Но той не се уплаши, а забърза по дъното, повлякъл олекналата торба. Ето очите му се подадоха, подаде се и носът, устата. Той задиша често да пречисти дробовете си от подводната разходка и продължи да крачи към брега пред ръмжащата бронирана грамада, която се издигаше все по-високо и по-високо, като шляпаше тромаво из плитчината.

Жозеф намери път през тръстиките и се провря през тях със скъпоценния си товар. Достигна здрава почва. Метна чувала на рамо, тръгна безшумно към лагера. Беше свършил най-главното. Идваше редът на втората задача, редът на оня надут немец, на най-опасния враг. Зигфрид имаше пушка и пистолет, а Жозеф само един нож. И решителност, то се знае. Все пак безразсъдно беше да го нападне веднага. Налагаше се да го издебне. Още тук. Всяка секунда сега, след като златото беше в него, можеше да се окаже фатална.

Той се прокрадна през избуялите папрати и хвощове. Ето палатката! Пред нея — никой! Къде изчезна немецът? Спи ли? Изключено. Нали беше на брега. Може би дебне с промушена между брезентите пушка, готов да го наниже с куршуми, щом се покаже… И да му пипне златото…

Но Жозеф не е глупак. Има повече търпение. Защото е половин негър. Ако се налага, ще дебне цял ден. Затова остана там, все тъй неподвижен, с прикован поглед в закритата палатка.

А това вече беше чудесно. Лианата, която се полюляваше пред очите му, беше строфантусът. Жозеф позна ваше заострените му овални листа, познаваше и жълтите му цветове, наредени по стъблото като чадърчета. Не знаеше само, че от него се получава строфантинът, магическото лекарство, удължило живота на хиляди сърдечно болни. Известно му беше друго — че с него прадедите му са мазали стрелите си. От отровата на строфантуса смъртта настъпва мигновено. Сърцето спира. И толкоз.

Не само стрелите. Ножът също може да се намаже. Тогава става по-опасен от патрон дум-дум. Едно одраскване стига. Няма нужда от повече. Никой не може да те спаси.

Мулатът откъсна едно плодче и го сряза внимателно, като хирург. Оваля добре острието в сока му. Усмихна се. Ето сега той държи в ръцете си самата смърт. Жестока, безпощадна. Златото ще бъде негово. Черните прадеди, от които толкова се срамуваше, бяха му дали почти свръхестествена сила.

Той нямаше никакви основания да се съмнява в успеха си. Щом бе убил единия дракон, щом бе избягал от втория, щом имаше това мощно оръжие…

Наблизо изцвърча франколин. Отзад отвърна друг, по-ясно и по-звънливо. И ето сред папратите се подаде самата птица, наперена като петел. „Чук-чук-тититур!“ — обади се тя пак. Не довърши. Притаената мангуста, голя ма колкото котка, се метна отгоре й, прегриза й врата и я отнесе.

„Хитруша! — помисли си Жозеф. — Изчурулика като франколин, за да го подмами, да възбуди ревността му. Чудесно го измами. По-добре не може.“

Дали пък и той не би могъл така — да примами немеца, да го отвлече някак…

От палмата рафия се развика токът, птицата носорог. „Ток-ток! Ток-ток!“ Макар и късно, все пак не бе забравил длъжността си. Предупреждаваше горските жители, че е видял човек. Тутакси цялата околност зашумя. Развикаха се вечните кресливци маймуните, закрякаха птиците, затопуркаха антилопите, водните козли, дървесните дамани.