Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Изведнъж се чу далечен тътен, някак глух, притъпен. Без да се усили, все така неясен, безпосочен, той се приближи, заехтя. А небето грееше все тъй ясно и безоблачно. Последва втори гръм — по-право не гръм, а далечен рев на лъв, сподавено ръмжене на някакъв невидим чудовищен лъв.

Наумов каза:

— Земетресение!

Анри се сети. Подземно бучене. Гласът на скритите сили в земните недра. Естественикът добави:

— Тук, в сърцето на Африка, се намира най-дълбоката рана на земната кора, една вечно неспокойна пукнатина. Земната обвивка тук е в непрекъснато движение, спада, надига се. В разседите й са се образували езерата Киву, Едуард, Танганайка, Алберт, Мверу. Тук са и вулканите й — Нирагонго и Намлагири. И този остров някога също е бил вулкан. Сулфатарите му са дали името на езерото — Вонещата вода.

Проехтелият нов тътнеж прекъсна последните му ду ми. Земята трепна. По скалата, на която стояха допреди малко, като черно змийче полази тънка пукнатина. Каменният отломък рухна с трясък в езерото. После настана тишина. Земята се успокои. Замлъкнаха птиците и животните.

Наумов добави:

— Нощес имаше друг трус. Той ми затвори изхода към Огнената пещера.

Анри скочи.

— Как? Пътят към Огнената пещера!

— Да! — отговори Наумов. — Естествена пукнатина от пещерата до кладенеца, където ни примами лудият.

— Можете ли да ме заведете там?

— Мога. Но няма смисъл. Проходът е затрупан.

— Искам сам да проверя.

Естественикът се замисли. После рече:

— Има още нещо. Чували ли сте за проклятието?

— Какво проклятие?

— Който влезе в пещерата, умира. За мен това предание съдържа някаква истина. Пещерата е пълна с костите на изядените от чудовищата животни. Те фосфоресцират. Оттам и името — Огнената пещера. Гъмжат от зарази. Всякакви зарази. Има такива места по света. Легендите са ги украсили със зловеща слава. Пещери, гробници, пирамиди…

Анри се сети. Та тъкмо това каза раненият негър: Да се пази от проклятието! И ето пак думите на баща му. Проклятие! Дали има някаква истина в тези думи? Защо никой от групата на баща му не се е спасил? Защо и баща му не беше казал нищо за другите опасности? А само за тая — проклятието! Значи, според него, тя е най-важната.

И все пак…

— Аз трябва да вляза в пещерата! — отсече той.

Наумов поклати глава.

— Рудахигва поиска да ме унищожи. „Който е видял жълтия камък, ще умре“ — тъй каза той. Знам, че ще изпълни заканата си. Затова не искам да се бавя нито секунда повече, да го преварим. Да се измъкнем от владенията му, преди той да е пратил подире ни гигантите си. Елате с нас!

— Не! — сви устни Анри. — Аз оставам! Трябва да остана!

— За златото, нали?

Анри вирна глава.

— За него, то се знае. За какво друго може човек да се завре тук, в тоя блатист ад? Аз трябва да забогатея. И ще забогатея. С какво съм по-лош от другите? По-глупав ли съм, по-слаб или по-страхлив? Защо тогава те да имат, а аз да нямам? Защо? Кажете де!

Естественикът възрази:

— Добре, ще забогатеете. Но защо с кражба?

— Каква кражба? Златото не е на никого. Който го открие, негово става.

— Знаете, че вече не е така. Подземните богатства на Конго са държавна собственост.

— Тук не е дори Конго. Тук е бяло петно на картата. Ничия земя.

Наумов изведнъж избухна:

— Млади човече, не разбирате ли какво искам да кажа? Стига сме ограбвали тая страна, ние, белите. Да почнем нещо друго — да й помогнем, от малко поне да заличим злото, което й са причинили другите бели. Африканците имат нужда да се учат от нас. Искат да се учат. И затова ще ви платят честно, почтено. Ето и вие, вие с вашата дарба, с вашите познания. Защо не отворите едно училище? Да, именно училище — за ловци. В тая страна това е необходимо. Покажете им вашия опит, цялата си система. Направете филм, разкажете преживяванията си, споделете с другите опита си…

— Аз още не съм докосвал кинокамера. Никога не съм опитвал.

Внезапно се обади и Люба:

— Аз ще ви помогна. По-важно е какво ще покажеш, а не как ще го покажеш.

Той се обърна рязко. Рязко, с известна досада. Защо се вмесва в живота му това момиче, защо опитва да го отклони от пътя му? И то тъкмо сега, когато е стигнал до Огнената пещера…

— Моля ви, оставете ме! — каза той, като се мъчеше да сподави грубостта в гласа си. — Аз не се меся във вашите работи. Оставете и мен да постъпвам, както аз си знам… Дотегна ми да бъда беден. Разбирате ли?

Наумов хвана ръката му.

— Беден. Смятате се беден, защото нямате злато, нали? Но ако направите това, което ви препоръчвам, вие също ще имате доходи. Ще можете да живеете добре. И то честно. Няма да дойде ден, когато ще се запитате — впрочем почтен ли съм? Вие мечтаете за богатство и считате само златото за богатство…