Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Нима беше жив?

Мулатът се обърна. Вдигна пушката. Не, не беше простреляният! От озъбената рогата глава, която сега пореше вълните, го стрелкаха с познатия хищен израз две здрави златисти очи.

Няма ли да се свършат най-сетне тези чудовища? Няма ли да го оставят на мира? Дали е друг гущер или същият, но възкръснал? Дали впрочем беше гущер като всички други, като вараните, като агамите, като геконите, само че по-голям, или…

Ами ако наистина е демон, зъл дух, безсмъртният Типу Тип на ватуса?

Нямаше време да размисля. Не беше свикнал. Да мислят отците мисионери. Той беше човек на действието, когато се замисляше повече, го заболяваше глава.

Насреща във водата имаше враг, а в ръцете му пушка. Цял живот бе правил само това. Той вдигна цевта, за да я насочи в познатото уязвимо място, в змийски изцъкленото като кристална купа око. Но преди да натисне спусъка, откъм брега прелетя метнат камък и го удари в ръката. Куршумът изтрещя, но отклонен от трепналата ръка, не улучи окото, а тракна по роговия шлем на чудовището, рикошира и експлодира във въздуха.

В следния миг салът получи познатия удар отдолу. Стиснал навреме свързващите лиани, в очакване на атаката, Жозеф не падна, удържа се. Но изтърва пушката. По-здраво беше докопал торбата със златото, най-ценното сега. Ако изгубеше него, нито пушката, нито салът, нито животът можеха да му го заменят.

Мулатът не можа да се изправи. Опората му се мяташе лудо в кипналия водовъртеж, сред който се мярваха ту огромна ципеста лапа, ту люспест гръб, ту сплесната опашка. А Жозеф лежеше, стискаше, залепнал за сала, прегърнал с последни сили чувала, както майка прегръща детето си.

Зацепил дългия си рог между двата парасолиеви дънера, цератозавърът фучеше, тръскаше глава, мяташе се сърдито. И все не можеше да се отърве от капана, в който сам се бе хванал, побеснял от безсилието си.

Жозеф неволно си припомни как веднъж един носорог, връхлитайки отгоре му в облак прах, сгреши само с една крачка и вместо в него храсна рога си в съседния полуизгнил дънер. Стана много смешно. Вечният сърдитко вдигна дънера на носа си и се втурна с него през бамбука, като кършеше с чудното си оръжие младите стъбла и се препъваше в по-здравите…

Изведнъж драконът реши друго. Гмурна се надолу, повлече в дълбочината и сала с човека. Жозеф и сега не се пусна. Нямаше да се пусне въобще. Защото иначе не би могъл да отнесе с плуване тежкото злато. Само тук, върху сала имаше някаква надежда да го спаси. Само върху него…

Зеленикавата вода притъмня, в ушите му забуча. Още малко и щеше да припадне. Но и така, в полусъзнание, той остана слепен с гредите, със златото, превърнал се в едно с тях. Докъде ли щеше да го замъква чудовището? Не ли в ада?

Внезапно с рязък тласък огромният рог се освободи от клещите на двата дънера. Салът полетя нагоре. Жозеф зърна само как премина край него размазаната сянка на гигантското влечуго като черен облак, после изскочи над повърхността. Но и тоя път не се пусна. Дори се вкопчи по-яко. Знаеше, нападението щеше да се повтори, да се потрети…

За щастие сега то се забави. Навярно уплашеното чудовище набираше смелост за новата атака, притаено като крокодил на дъното. Дебнеше, чакаше търпеливо, за да връхлети мълниеносно, когато прецени, че е настъпил моментът.

Жозеф се понадигна. Огледа наближаващия бряг. Ех, ако успее да се добере до него?

А кой ли метна камъка? Зигфрид? Безспорно не! Та той имаше пушка. Тогава…

Ето греблото!

Мулатът се присегна, настръхнал от страх пред ново нападение. Достигна го, притегли го към себе си. После все така прилепен с гърди върху торбата, опита да подкара сала с една ръка. Не беше лесно. Та той едва го придвижваше с две ръце. Но нямаше как. Трябваше.

Внезапно динозавърът се подаде над водата. Подаде безшумно само ноздрите и очите си. Заплува предпазливо, поизгубил дързостта си. Затова пък Жозеф беше до бил по-голяма самоувереност.

Ясно! Не е дух, а животно! Един по-тлъст крокодил!

Дядото на Жозеф е бил магьосник в племето си. Магьосник изтребител на крокодили. Когато някъде се завъди крокодил людоед, викат изтребителя на крокодили. Воините хвърлят камъни във водата, шибат с колове, вдигат колкото може по-силна врява. Крокодилите не издържат на такава глъчка и се заравят в тинята. Тогава магьосникът се гмурва с копие и убива жертвата си, която от страх се преструва на мъртва.

Такъв е бил дядото. Нима внукът ще трепере пред един по-голям крокодил? Щом като не е зъл дух…