Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Такива хора за жалост все още се срещат по света. И още по-жалко, че заради такива типове не можеш да посрещнеш всеки човек с открито сърце, да му помогнеш като брат, да поискаш помощ като от брат…

Въздухът ехтеше от чирикането на птички, от провикванията на маймуни и дамани, от бръмченето на пчели и бръмбари. Само комари липсваха. Навярно поради серните пари. Както край езерото Киву. Затова лудият бе оцелял, затова ватусите още не се бяха изродили. Историята говори недвусмислено — комарите с маларията са унищожили безброй народи, погребали много цивилизации. Александър Македонски, Римската империя, държавата на ацтеките, Панамският канал — все бойни полета, където комарите бяха удържали блестящи победи.

Животът шумеше. И над тая непрестанна глъчка ехтеше ясно и отчетливо пулсът на джунглата, равният ритъм на тамтама. Ех, ако разбираше езика му, ако би могъл да разчете секретните му повели?

А това? Какво бълбукаше под стръмния бряг?

Наумов се отклони от пътя, надзърна. Мъжкият динозавър продължаваше да се плиска във водата, без да подозира участта, която бе сполетяла другарката му. Лежеше отпуснат с едва подадена над повърхността глава и разперени крака като жаба. Нагъваше лениво опашка. Но очите му не се отделяха от една точка на брега, тъй както само гущер може да дебне, сякаш със залепнал в жертвата поглед.

Естественикът пристъпи до самия край.

— Люба! — извика той смаян. — Ти?

Девойката вдигна глава.

— Татко!

— Как попадна тук? — запита той. — Не можеш ли да се изкатериш горе?

Отговори Анри Льоблан:

— Невъзможно! Стената е гладка. Затова ще ви подхвърля тази лиана. Изтеглете с нея госпожица Наумова, а после двама с нея — и мен!

— Добре! Мятайте!

Чак при четвъртия опит Наумов успя да улови края й. Анри върза девойката през кръста и баща й я извлече при себе си с последни сили.

Чудовището подуши, че става нещо нередно, че плячката му се изплъзва, че цялото търпеливо чакане досега е било напразно. Изпръхтя. Зафуча. Подхвърли се нагоре. Рогът му мина на няколко сантиметра от Анри, който го изчака спокойно и в последния момент отскочи встрани. Динозавърът се срина обратно с грохот, като изплиска цял гейзер вода. Подхвърли се отново. Отново безуспешно. Тогава изведнъж се гмурна с главата надолу, тласна се с патешките си лапи. Изплющя с плоската си опашка и изчезна в зеленикавата бездна.

Наумов и Люба бързо пуснаха лианата. Анри се хвана за края й и като си помагаше с крака, се покатери по отвесната гладка стена.

Тогава от вира изскочи динозавърът. Излетя като изстреляна ракета, много по-високо от предишните си скокове, много по-устремно, по-неудържимо, и се вкопчи с лапи за тясната площадка, където доскоро стояха момъкът и девойката. Ако се бе засилил тъй преди това, от двамата нямаше да остане ни помен. Сега люспестата му морда само докосна подметката на Анри. Повече не можа. Скокът изгуби силата си. Чудовището сякаш се застоя във въздуха като литнал дракон, после хлътна надолу, изплющя като взривена граната и отново се гмурна по гръб. Златният му корем блесна на слънцето в огнения си блясък, после потъмня, сякаш се разтвори в зеленината на вира.

Когато излетя отново, вече беше късно. Анри се бе прехвърлил на високия бряг. Разочаровано, чудовището изрева сърдито и зашари в луди извивки все край брега. Закараули нетърпеливо. Може би пак ще слязат долу, може би ще успее да засити глада си…

Наумов прегръщаше дъщеря си и плачеше с глас. Нервите му бяха издържали дотук. Повече не можеха. Прекалено много бе преживял тези два дни. Люба му разправяше тихо премеждията си. А Анри, почувствувал се излишен при тази семейна радост, седна на един камък.

Беше спасен. Но защо не можеше да се успокои? Някаква неизвестна заплаха витаеше във въздуха, някакво напрежение, спотаена ярост. Тамтамът биеше досадно. Толкова години Анри живееше в джунглата, как не можа да научи езика му?

Животните бяха станали неспокойни. Блатните птици притичваха с разперени крила из плитчините като пред буря. Даманите пищяха тревожно. Антилопите пробягваха уплашени, заковаваха се на място, връщаха се назад, сякаш ги гонеха и пресрещаха глутници невидими хищници. Павианите крещяха като побеснели демони.

От езерото изрева мъжкият цератозавър и замлъкна. Сякаш очакваше отклик на зова си. Пак се обади с гръмотевичния си глас. И пак никакъв отговор. Тогава той изостави обсадата си. Нагъна опашка, загуби се някъде зад острова.