Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Устремил уплашен поглед към зиналия отвор, откъдето всеки миг можеше да се покаже великанът, Жозеф продължаваше да изтласква сала. Буташе, блъскаше. Ръцете му затрепериха от изтощение.

Вдясно под стръмната скала, на която стояха Анри и Люба, продължаваше да дебне другият динозавър. Не се обръщаше, не поглеждаше назад. Чакаше тях, не ги изпускаше. Но кой можеше да потвърди, че в следния миг няма да му хрумне друго, няма да свие насам, да нападне отново както първия път — изненадващо, отдолу.

А отсреща, отвъд просеката на папирусовата стена, на брега, чакаше Зигфрид Ерлих, махаше му с ръка, насочваше го. По-право чакаше златото. Но щеше да дочака друг метал — олово в гърдите си. Не допускаше какво му е скроил Жозеф. Ако можеше да си го представи, трябваше тозчас да свие назад, да потъне в джунглата, да изчезне.

Мулатът не го погледна. Зигфрид сега не значеше нищо. Съществуваше едно — драконът, който бе успял да се обърне в пещерата и стъпил здраво на разкрачените си лапи и масивната опашка като изумрудена скала, се взираше насам, оглеждаше, търсеше.

Изведнъж той изрева. Беше го видял. Беше открил избягалото месо. Гигантският гущер премести бавно едната си лапа, отпусна се на нея, вдигна другата. Потопи се във водата, заплува. Вдървеността му мигновено изчезна. Мигновено се превърна във вдъхваща ужас водна страхотия, която се понесе лудо насам, подала над повърхността рогата глава и разпенила водата след себе си с размаханата шестметрова опашка.

Жозеф напрегна последните си сили. Натисна пръта. Не! Нямаше да достигне брега преди него! Как можеше да се мери с тоя ненадминат плувец? Тогава да скочи в езерото? Все е по-бързо, отколкото със сала! Но не скочи. Съобрази вярно — и с плуване не би се отървал. Нямаше никаква надежда. Май че щеше да бъде по-добре, ако бе останал в пещерата. На сушата все е по-сигурно, има някакво предимство пред тая водна твар. Неволно завидя на Анри и девойката. Те поне бяха на брега, поне засега недосегаеми. Можеха да мислят. Имаха време да измислят нещо, най-малко да се надяват на нещо, имаха зрънце надежда. А той?

Жозеф остави пръта. Ако не знаеше друго, знаеше поне това. Знаеше да убива други хора, знаеше, ако се наложи, как да умре той самият. Цял живот се бе сражавал. Още от дете, когато трябваше да се брани и от белите, и от черните момчета. И после. До днес. Животът го научи само това. Или побеждавай, или загивай! Досега бе побеждавал. Нямаше да загине и тоя път. И то тъкмо сега, когато имаше злато. Злато, което превръща дявола в ангел, убиеца в благодетел, развратника в светец. Злато, което измива много по-черни петна, отколкото е черна кожата на един мулат.

Той се наведе уверено. Пое пушката. Добре че не я бе изтървал някъде. Провери пълнителя. Патроните не се бяха намокрили. Суха беше и цевта. Чудесни патрони — взривни. Пръсват се в тялото, убиват сигурно. Поразяват биволи, лъвове, крокодили. Но тоя път… Дали можеха да поразят тъй точно и тази забързана през вълните страхотия. Злост и рогови плочи. Същинска рицарска броня. Каква ли беше здравината й?

Жозеф отмести предпазителя. Нагласи приклада до рамото си. Опря показалеца в спусъка. Ала не натисна. Рано беше. Той знаеше как се стреля, знаеше кога се стреля. Мушката кацна върху мерника, после се надигна към пръхтящата драконова глава. Залепна за нея. Придвижи се подир нея.

Чудовищната морда нарасна бързо, приближи като подводница, вирнала острия си рог като перископ. Вдигнатите пред нея вълни разклатиха сала.

Жозеф разкрачи нозе, но не отлепи върха на мушката от избрания прицел. Анри каза — в окото! Изглежда само там би могъл да успее. Както пигмеите поразяват слона със стрела.

Окото на дракона е добра мишена. Голяма, цяла паница. Не като малкото оченце на слона. Ще го улучи. Няма да изпусне.

Ето главата наближи съвсем. Петнадесет метра, десет метра. Огромните искрящи зеници гледаха с дива настойчивост — леденостудени като метал и в същото време пламтящи от свирепа злост.

Време беше. Опитният ловец прецени. Натисна спусъка. Пушката изтрещя. Жозеф видя как се опразни в миг очната яма на гиганта, как се превърна в кървава дупка. Но чудовището не спря. Продължи със същия устрем, вторачило в него другата си зеница със същата дива ярост.

Жозеф притежаваше здрави нерви. Вдигна отново дулото. Натисна. И второто око се превърна в кървава рана.

Цератозавърът трепна, повдигна муцуна. Из зиналата зъбата уста се проточи последният му рев, изпълнен с болка и безсилна свирепост. Огромното му туловище се подхвърли над вълните като изригната скала и плесна обратно. Завъртя се на място, завъргаля се сред порозовялата от кръвта му вода. Мощната опашка зашиба в безредни конвулсии водата. Лапите запляскаха обезсилено като заклана гигантска патица.