Петър Бобев - Драконът от Луалаба

От дъното отново избликна серният облак, затъркаля се като жълта вълна по пода, забули пещерата. Жозеф пак отстъпи назад. Все по-назад. До изхода. Но не излезе вън. Беше предпазлив. Боеше се да не го види динозавърът. Изчака няколко минути да се разсее отровният дим, намокри кърпата и тогава влезе.

Сега вече не погледна ни хрускащите под краката му гнили кости, ни дебнещия от нишата си скелет, ни задушливите пари. Спусна се към най-големия къс, който се подаваше сред вонещото гробище. И не само най-големият! И най-червеният, най-тъмният, като съсирена кръв! Чисто злато! Двадесет и четири карата може би! Жозеф знаеше за какво е дошъл тук. Нямаше да мъкне пирит или сребро.

Напъна се алчно — златният къс се поразклати. Натисна още по-силно. Неволно острият ръб на един кристал поряза палеца му. Мулатът не разбра какво можеше да означава това леко порязване тук, в тая смрадлива бърлога, сред гниещия леш. За пръв път ли се порязваше? Облиза кръвта от пръста си и посегна отново към златната буца. Най-сетне я измъкна. Натика я в кожения чувал. Добре го беше измислил Зигфрид. В чувала. Да не се вижда, да не привлича погледи. После посегна към друг къс. Изкърти и него. Напъха го в торбата. И още един… И още…

Опита да я дигне. Едва успя. Златото тежи. Почти двойно по-тежко от оловото. Но той не върна ни зрънце обратно. Не можеше да върне. Дори би натъпкал още, ако имаше място. Изтътрузи я до изхода. Задиша дълбоко да проветри дробовете си от смъртната смрад.

Цялото му лице грееше в доволство. Ето го! Златото му! Негово! Само негово! Мечтите се сбъдваха. Бялата жена изглеждаше напълно достижима. И децата, които ще бъдат квартерони, повече бели, отколкото негри. Най-напред щеше да си накупи дрехи: стотици костюми, най-елегантни вратовръзки, ризи, обуща. Щеше да опразни цял магазин. Всеки час щеше да сменява костюма си… Щеше да наеме само бели слуги. Да ги унижава. Известно му беше, че белите не познават честолюбие, когато става дума за пари. Но той щеше да им покаже, че ги унижава. Да го разберат, да почувствуват унижението. Щеше да ги обижда така, както бяха обиждали него в училището, на улицата, в трамвая — навред.

Още днес, щом стъпи на брега, преди да покаже златото, щеше да убие Зигфрид. Преди това щеше да го излъже, че пещерата е празна. Да го разстрои, да обърка намеренията му. Немецът го бе довел тук. Повече не му трябваше. Ако Жозеф не го превареше, оня щеше да му свети маслото. Ясно му беше какво търсеха и двамата.

Не би допуснал, че другият не замисля същото, което замисляше той самият.

Мулатът прекъсна сладкото си бленуване. Взе втория чувал и отново навлезе в пещерата. Започна да го пълни трескаво със скъпоценните късове. Внезапно дочу приглушен стон. Той трепна, остави торбата, изправи се. Тъй ли му се бе сторило.

Ослуша се тревожно. И чу:

— Помощ!

Жозеф настръхна. Кой ли виеше така? Духове? Или светещият скелет? Но не! Викът идваше от друга посока. Не беше скелетът. Тогава кой?

От пукнатината в дъното на пещерата отново долетя същият глас:

— Драги Симон, помогнете ми!

Мулатът се овладя.

Духовете не искат помощ. Те могат всичко. Мъртвите също. Те пък нямат нужда от нищо.

— Кой е там? — запита Жозеф.

Отговорът долетя, задавен от някакво подземно бучене:

— Христо Наумов, естественикът.

— Че къде сте, дявол ви взел?

— Насам! — упъти го с надежда в гласа Наумов. — Тук! В дъното. И по-скоро! Задушавам се!

Жозеф прецени. След гибелта на белгиеца остана без помощник. Нямаше кой да отнесе съкровището до плантацията на братовчеда. А в гибелта на Анри Жозеф не се съмняваше. Нито сам можеше да се измъкне, нито някой, дори да се престрашеше, би могъл да му помогне.

Той пристъпи към дъното.

— Но къде сте за бога?

Наумов запали фенерчето си. През задушливата мъгла мулатът едва различи светлината му. Той навлезе в пукнатината. Но скоро спря. Срутените каменни отломъци му препречиха пътя. Опита да измести един. Насилва се няколко минути. Откърти го с мъка. Но под него се подаде друг. И друг. И друг. Цял ден да се трепеше, надали би сварил да разчисти това срутване. А димът го задавяше, ослепяваше го.

— Как се завряхте тук? — запита той.

С отпаднал глас Наумов отговори:

— Отгоре, от острова. През един кладенец. Някакъв луд ни затисна с каменна плоча. Ватуският вожд успя да излезе, но след това той пък ме захлупи с плочата.

— Захлупи ви! Защо?

— Защото видях златото. Който го видел, трябвало да умре.

Жозеф запита неспокойно: