Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Протоптерусът настигна един бягащ рак, нагълта го и продължи по извитата си пътека подир скачащата жаба. Налапа и нея. Изглежда здраво бе прегладнял, за да се реши на това дневно пътешествие. А той, естествено, какъвто беше тромав, не обичаше светлината, когато всеки враг може да го забележи.

Ех, ако беше у нея кинокамерата. Щеше да хване чудесни кадри!

Но това желание само се мярна и изчезна. Друга мисъл владееше съзнанието й. Тревожна, вледеняваща, спираща дъха й. Защо баща й не се връща? Добре, останал е да нощува на острова поради тъмнината. Тъй я убеждаваше Льоблан. Защо обаче сега, когато се съмна, не дава никакъв знак? Да не би и той да е попаднал в ръцете на оня озлобен луд, да е станал жертва на безумната му жестокост?

Ненадейно над езерото прозвуча познатият рев. Лудият ли беше тоя път или драконът? Люба се озърна. Сред езерото плуваше някакво едро животно, пръхтеше, подскачаше неспокойно. Най-сетне тя го позна. Позна го по издигнатия хобот и щръкналите бивни. Слонът, с когото тя се бе срещнала преди малко, бягаше в ужас от някакъв враг. Не спокойно, уверено, както подобава на един цар на джунглата, а с бясно подскачане, сякаш се премяташе във водата.

От тръстиковия бряг се надигна динозавърът, който навярно се излежаваше в плитчината, и с тромаво клатушкане нагази в по-дълбокото. После заплува. Мудността му изчезна. Остана крокодилската му подвижност. Разстоянието между беглец и преследвач взе да намалява бързо.

Слонът беше загубен! Не би могъл да се пребори с врага си във водата. Изглежда беше чужденец. За пръв път идваше насам. Може би стар самец, пропъден от стадото, който диреше спокойно местенце…

Драконът го настигна. Оставаха още няколко метра и щеше да го захапе с огромните челюсти. Но вече навлизаха в плитчината. Гущерът се закачи о дъното. Устремът му намаля. Замята се несръчно, запляска из водата. Слонът стъпи на здрава почва и без да се обърне, се шмугна в гъсталака. Побягна като подплашено паленце с подвита опашка. И навярно никога вече нямаше да влезе в това езеро.

А динозавърът, убеден, че плячката му се е изплъзнала, изрева още веднъж, обърна се и заплува към острова, нататък, откъдето се обади другото чудовище.

Люба съобрази бързо. Дори да я забележат, дори да се спуснат насам, хищниците не биха я догонили в плиткия, брод. Вече знаеше с каква скорост се движат на сухо. Видяла ги бе. Опасни бяха във водата, а на сушата — само за вързан човек…

Тя продължи да гази уверено напред. Пиявиците и тоя път се полепиха по краката й, увиснаха напълнените с кръв торбички. Девойката дори не опита да ги маха. Бързаше.

Най-сетне! Стигна. Изтръска калта от краката, махна с нокти налепените кръвопийци и изтича нагоре по брега, към напечените от слънцето, трепкащи в маранята развалини. Тъкачите продължаваха да прелитат над срутената си колония с отчаяни писъци.

Драконите изреваха някъде под нея, под стръмната скала. Почувствувала се в безопасност, понавикнала вече и с тях, по-право преодоляла доскорошния ужас, тя пристъпи към брега, надникна надолу. Видя и двете чудовища, откроени в бистрата вода, огромни, вдъхващи ужас и в същото време, сред водната стихия, някак изящни в своята зловеща красота.

А на брега, опрял гръб о скалата — човек! Спасителят й! Големият ловец! Безпомощна плячка на дебнещите дракони.

— Чакайте! — окуражи го тя. — Ще ви помогна!

Той вдигна глава. Под блесналите очила светна надеждата. Не бе очаквал помощ, не бе очаквал вече спасение. Бе се примирил.

Люба се озърна. Какво да му подаде, та да го изтегли? Въже? Но къде въже в тоя пущинак?

Тогава лиана!

На двеста крачки стърчеше стара сикомора, затисната под гигантска къделя от лиани. Люба притича натам, избра едно по-жилаво стъбло, напрегна всички сили, разкървави ръцете си, но накрай успя да го изтръгне. После тичешком го повлече към брега. Спусна го и извика:

— Две на едно! Тоя път ви спасявам аз. Оставам ви длъжница с още едно спасяване.

Не беше забравила хапливото му подмятане.

Без да отговори, Анри улови дървеното въже, чийто край достигаше водата, а Люба омота горния му край в близката акация. После се наведе над скалата.

— Опитайте здравината й! Внимателно!

Белгиецът се поотпусна на лианата. Жилавата дървесина проскърца, но не се скъса. Удържа.

В този миг девойката усети силен тласък в гърба, изгуби опора и полетя надолу. Плясна във водата. Потъна и бързо изплува. Стреснати от внезапното й падане, издигнали глави на десетина метра от нея, я гледаха с гняв и почуда огромните пламтящи зеници на динозаврите. А отгоре, от каменния корниз Анри Льоблан вече подхвърляше края на лианата.