Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Тези мисли прекосиха в миг съзнанието на Анри. За миг беше взето и решението.

Човекът се обърна и с луди плясъци заплува срещу исполина, срещу врага, който беше по-голям от него двеста-триста пъти. Не се смути от връхлитащата паст не спря пред блясъка на щръкналите зъби като набучени в челюстите бели саби. Продължи да пляска и да се носи насреща му. Бегло съмнение се мярна в мисълта му — дали пък този път не сгреши? Дали похватът, успявал срещу много по-интелигентни зверове, срещу хипопотами и носорози, тоя път изневери.

Но не! Анри мина на метър край озъбената пещера на устата му и бързо загреба настрани. Хищникът продължи да се носи напред още тридесетина метра. Чак тогава спря. Озърна се смутен, съгледа изчезналата плячка и бавно, в голяма дъга, зави назад. После отново се стрелва право към беглеца.

Ако знаеше, че импулсите в примитивната нервна система на цератозавъра достигат от главата до опашката за цяла минута, Анри може би щеше да си помисли по-спокойно, можеше да измисли нещо по-умно. Но не знаеше. Затова вместо да промени отново посоката и да обърка рефлексите на врага си, той се спусна направо към скалистата стена. Огромният костен капан вече се отваряше да го налапа, когато човекът се хвана за една издатина и се поде нагоре. Още по-нагоре. Ето, достигна някаква тясна площадка на четири метра над водата. Опря гръб в стената, задъхан от умора и напрежение. Измаменият динозавър подскочи, опита да се задържи с куките на предните си крачета, посегна с челюсти, но не сполучи. Изсули се назад, плесна във водата. Месоядният му дъх лъхна в лицето на Анри, задави го.

Чудовището изплува, подскочи отново, отново опита да достигне жертвата си и отново се хлъзна назад. Ала не се отчая. Продължи да се подхвърля сред кипналия воден вир.

Анри огледа скалата над себе си. Трябваше да се изкатери по нея пет-шест метра, за да се спаси. Не повече. Но тия пет-шест метра можеше да пропълзи само гущер геко с неговите лепнещи пръсти. Не човек. Стената беше гладка, без никаква издатина, без никаква пукнатина, дори понависнала над него.

Нямаше изход.

Тогава Анри видя оцелелия сал и стъпилия на него мулат, който натискаше в ужас папирусното гребло.

— Стреляй! — извика му белгиецът. — Улисан е с мен. Издебни го и стреляй в окото!

Ала Жозеф въобще не се обърна. Направи се, че не го чува. Продължи да отвежда сала към Огнената пещера. Ето достигна я. Скочи на ниската тераса пред нея, подобна на естествен кей. Грабна в ръка пушката, хлътна вътре.

А динозавърът продължаваше да се подмята, да фучи и да съска, без да усеща умора, в дива настойчивост, решен да караули тук, пред малката площадка, докато набелязаната жертва изгуби сили, докато се отпусне и падне сама в устата му. Вече престана да се подхвърля. Отпусна се във водата. Опашката му се гънеше плавно в дълбочината, двете му лапи помръдваха леко с разперени ципи, а очите му не се откъсваха от прилепналия към скалата човек, вперени в него със змийска изцъкленост, сякаш искаха да го хипнотизират, упорити и търпеливи — тъй търпеливи в дебнене на плячката, каквито могат да бъдат крокодилите и хамелеоните.

Люба се промъкваше през гъстия шумак със свито сърце и стиснат пистолет. Струваше й се, че отвсякъде я дебнат стотици чифта хищни очи; че оня пън отсреща, нашарен от редките слънчеви зайчета, е спотаена за скок пантера; че оная суха лиана е питон; че надничащата сред мъховете гъба е глава на отровна змия… А всъщност пънът може действително да е пантера, клонът — питон, гъбата — змия. И сред това гъмжило от опасности, които лазят под краката, които се спотайват зад дъсковидните корени, които дебнат да се метнат върху гърба ти от надвисналите клони, Люба се провираше сама, без да познава джунглата, с един пистолет и осем патрона в пълнителя.

Изведнъж тя дочу шум от счупени вейки, после силен тръбен звук като параходна свирка. Шумът приближи и преди девойката да съобрази що да предприеме, из шубраците, разкъртвайки дърветата като тревички, се измъкна едър слон с кървясали очи и разперени като гигантски ветрила уши.

Люба притихна. Нямаше време за отстъпление. Всяко мръдване щеше да привлече вниманието на гиганта, който стоеше полускрит в завесата на листата, разперил големите си уши като подслушвателни станции, и сумтеше дълбоко през хобота да улови отново миризмата, която го бе смутила. За щастие вятърът духаше откъм него. Но гигантът все не се успокояваше, все извиваше хобот като гигантски червей, готов всеки миг да се втурне напред, за да разкъсва, да тъпче, да убива. Главата му се люлееше гневно, като на играчките слончета, и размах ваше триметровите си бивни, подобни на притъпени жълтеникави колове. Животното се колебаеше. Опипваше въздуха с уши. Тъпчеше на място с крака като огромни трамбовки, под които оставаше каша от смачкани листа и пръст.