Петър Бобев - Драконът от Луалаба

А девойката? — мисълта му неволно отскочи пак към нея. — Упорита! И самоуверена! Знае какво струва, знае какво иска! Не като другите девойки, които бе срещал. Само дето не го разбира, не разбира какво търси той…

Впрочем сега тя не го интересуваше. Имаше си по-важна работа. На тоя свят хубавици колкото щеш, злато малко. Не му е времето да мисли за девойки сега, когато тук е златото. Ей там, на сто, на двеста метра пред него…

Планът му беше готов. В пещерата мулатът ще се прехласне в златото. Изключено е да не се прехласне! Всеки занемява при вида му. И мъж, и жена; и беден, и богат. Тогава Анри ще опре дулото между плешките, му ще каже: „Ти уби баща ми. Така беззащитен като теб сега. По-беззащитен. Сега пък аз ще те убия. Тук, сред златото, заради което го уби.“ И ще натисне спусъка.

Той трепна. Не бе очаквал да види в пещерата това. Наумов — да, Рудахигва — да, Зигфрид — също! Не и дракона!

Анри загреба назад. Жозеф натисна след него пръта. Но чудовището допълзя до края на пещерата, огромно, грейнало на слънчевите лъчи с целия блясък на разкошната си синьо-зелена ризница. Тъй пъстро, като скъпо ценно украшение, погледнато под някаква фантастична лупа. Чудно наистина. Защо хищниците обикновено са красиви? И лъвът, и пантерата, и тигърът. Такава предизвикателна, противна връзка между красота и кръвожадност.

Драконът раззина уста — втора пещера пред истинската пещера. От гърлото му се откърти вледеняващ рев, който проехтя като буря над водната повърхност, оглуши двамата иманяри. Тъй, с такава физическа плътност, вие и параходната сирена.

— Бързо! — извика Анри. — На сушата!

Убеден беше, че във водата би устоял трудно на това водно страшилище. Снощи видя бързината, с която го пренесоха през езерото ципестите му лапи и плоската опашка.

Динозавърът се хвърли надолу. Изтрещя върху повърхността, потъна сред гейзер от светнали пръски като срината скала. Огромни концентрични вълни рукнаха към бреговете, достигнаха сала, подхвърлиха го нагоре. Двамата гребци едва се удържаха върху му. Ала не пуснаха прътовете. Продължиха да гребат назад. Напразно! На десетина метра зад тях израсна с плисък един синьо-зелен остров, подаде се чудовищната глава и дългият рог на носа. Устата се хлопна с трясък.

Анри насочи цевта натам. Примери се в огромното златисто око. Натисна спусъка. Чудовището изведнъж потъна, туловището му се разтопи в дълбочината. Нима го бе улучил от първия път при това вълнение? Но защо не чу избухването на куршума в тялото му? И друго — възможно ли беше един куршум да обезвреди тази планина от мускули и рогова броня? Такава ли беше неговата жизнена сила?

Водата се успокои, заглади се. Отраженията на гранитната стена отново се изрисуваха върху сребристото огледало на водната повърхност.

Анри продължаваше да се оглежда, стиснал димящото оръжие. Опрял гръб в него, с приклада на рамо, дебнеше и Жозеф.

Белгиецът свали пушката.

— Няма го! Да тръгнем отново, а?

Жозеф се поколеба.

В този миг салът литна във въздуха. Отдолу се надигна отново люспестият гръб като изригната от дъното малахитова скала. Анри плесна във водата, потъна. Когато изплува, той съзря на десет метра от себе си главата на динозавъра. Тя ту потъваше плитко под водата, ту се показваше, вирнала заплашително еднометровия си рогов нож. Пръхтеше шумно. При всяко потапяне ноздрите й изпръскваха като хипопотам по два водни гейзера.

Чудовището връхлиташе, раззинало челюсти като крокодил, без да се оглежда, направо, като понесен от течението дънер. Сякаш не живо същество, а гигантско чучело, теглено с въже от брега. Само очите живееха. Само те издаваха ужасната, неправдоподобна настървеност, която се криеше в малкия мозък зад тях. Такава свирепа настървеност, каквато опитният ловец не бе срещал през целия си живот; настървеност, от която кръвта му се вледеняваше, мускулите губеха пъргавината си. Сякаш злобата на цялото битие, на милионите поколения кръвожадни хищници бе наслоила в тях свирепия си блясък.

Ловецът в него отново надделя.

И все пак гущер! — помисли си той. — По-голям крокодил! Но с малко мозък. Тази чудовищна машина от мускули и рогови плочи се привеждаше в движение от прости инстинкти, първобитни рефлекси. Тя реагираше, не разсъждаваше.

Анри разбираше, че не може да избяга. Драконът го настигаше. Не беше в състояние да се мери с него по скорост. Тогава пък — по съобразителност…

Рефлексът на крокодила е да гони по права линия. Рефлексите на този воден хищник не можеха да бъдат други. Как щеше да постъпи, ако се нарушеше редът им? Ако вместо да бяга, плячката му се хвърли насреща като нападател? И друго — той е бърз, но неповратлив. Тежка, устремена напред маса — слаб на завоите…