Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Анри прегледа една тежкокалибрена пушка, зареди я с взривни патрони, спусна затвора.

Внезапно близък изстрел процепи настъпилата тишина, разбуди притихналата глъчка на папагалите и павианите. Водните птици се разлетяха уплашени в шумни много цветни облаци. С тежката пушка в ръка Анри се спусна по посока на гърмежа. Прескочи една кална вада, заобиколи една гигантска китка от нагъсто израсли палми и спря.

Насреща се премяташе едно чудно кълбо, в което се мярваше ту човешки крак, ту змийска глава, ту люспеста опашка. Девойката бе попаднала в жилавата прегръдка на огромен йероглифен питон. В ръцете й още димеше пистолетът, с който бе стреляла, ала не бе улучила. Змийската глава я бе захапала за рамото. Люба не можеше да стреля втори път. Мощната пружина на люспестото туловище бе притиснало ръцете й към тялото, бе ги обезсилило. Но тя мълчеше, бореше се, опитваше да измъкне оръжието си, да го опре отново във врага.

Анри прецени. Нямаше надежда тя да се освободи сама. Нямаше никакъв опит. Веднъж хванал, питонът не пуска. Стиска, души докрай. Щом се е осмелил да нападне човек, значи е огладнял много, ослепял е от глад.

Ловецът въобще не опита да си послужи с пушката. Не би улучил змията, без да засегне девойката. Патроните бяха дум-дум. Пръскаха се в тялото, поразяваха всичко наоколо. Оставаше му друго. И ето очите му се насочиха назад, към опашката на дългото влечуго. Докато тя се мята свободно, все още има надежда. Опасно е, когато успее да се залови за някое дърво, когато се увие в него, когато добие опора за своята сила. В следния миг мощните намотки ще стиснат жертвата, ще изтласкат въздуха от дробовете й, ще премажат вътрешностите, ще я удушат. И чудно, ще я убият, без да счупят, дори без да спукат нито една кост, която после би наранила стомаха и червата на змията. Такава странна дарба, такъв прецизен, съвършен убиец. Ненапразно негрите считат питона за божество, бог на войната и търговията. Войната — кърваво ограбване, търговията — безкръвно. Пазят го в специални хижи храмове, където за него се грижат девойки — годениците на змията.

Изведнъж младият мъж скочи напред. Опашката на питона бе закачила един издаден над земята корен. От това се боеше той. В следния миг плячката щеше да се отпусне, смазана от чудовищната прегръдка. Анри се вкопчи в края на опашката и с рязък замах я откърти от опората й. Отметна я по-далеч от дървото, лиши стоманената спирала от смъртоносната й мощ. Вече можеше да се пребори с нея, имаше време да преценява. Засега жертвата се намираше извън опасността.

Но змията не го остави да решава той. Реши първа тя. Взе почина. Размота се мигновено, хвърли Люба на страна и захапа новия си неприятел за крака. Зъбите й наистина не бяха отровни, но раните не бяха по-малко болезнени. Анри, по-пъргав от пъргавия си враг, я хвана за гърлото, стисна с всички сили. Змията задиша често, задъха се, гръклянът й засвири от спрения въздушен поток, но не пусна. Продължи да стиска челюсти. Опашката й заопипва трескаво околността за опора. Ала ловецът знаеше какво дири тя. Затова пробягна няколко метра към средата на полянката, тътрейки седемметровото тяло. Змията опитваше да оплете ръцете и краката му, но той предвиждаше всяко нейно намерение. Тя беше примитивна твар. В малкия й мозък бяха поместени твърде малко умения. По един и същ начин нападаше и животни, и хора. По един и същ начин ги увиваше, по един и същ непроменен начин ги удушаваше. Срещу слепия механизъм на инстинкта, който губи целесъобразността си, когато попадне в нови условия, човекът противопоставяше разума. Анри стискаше студеното люспесто гърло, премяташе се с него по земята и следеше само едно — опашката да не намери търсената опора.

Питонът притягаше намотките си, после ги отпускаше за малко, колкото да набере нова сила, и повторно стисваше. Между две стягания Анри щеше да измъкне едната си ръка, да извади ножа и преди повторния напън, щеше да го забие в змийската шия.

Люба го превари. Когато той издебна врага си и хвана ножа, девойката се хвърли върху питона, опря пистолета в главата му и гръмна. Влечугото отхвърли в бясна конвулсия плячката си и се запремята като изпусната чудовищна пружина.

Анри постави в калъфа безполезния нож. После се обърна студено към девойката:

— Мадемоазел, струва ми се, че е достатъчно за дванадесет часа да ви спасявам два пъти.

— Сега не съм ви викала — отвърна дръзко Люба.

— Това няма значение. Препоръчвам ви да седнете тук на брега и да ни изчакате търпеливо. Това е джунгла, а не столичен булевард, където могат да се разхождат сами госпожици.