Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Наумов се сети.

— Не нагоре! Настрана! Настрана!

Рудахигва разбра. Вкопчи се повторно в стената напъна с гръб. И плочата пак се понадигна. Той се измести встрани. Плочата се хлъзна с него. Още малко, сега рече по-леко. Отворът нарасна. Толкова трябваше. Нямаше нужда от повече.

Ватусът провря широките си плещи, подигна сви на ръце, измъкна се горе. Задиша дълбоко. Главата му се маеше от отровните изпарения. Олюля се.

Тогава чу далечния, приглушен от високите зидове ритъм на тамтамите. Заслуша се, засрича чудния им език. Тамтамите ехтяха равно, монотонно, с неотслабваща настойчивост, изискваха, повеляваха:

— Който види жълтия камък, трябва да умре! Рудахигва да изпълни закона!

И отново. И отново:

— Който види жълтия камък, трябва да умре! Трябва да умре!

Рудахигва усети задушаващия спазъм на отчаянието. Не. Нямаше изход. Законът беше закон. Не определяше за кого се отнася — за добри или за лоши, за приятели или за врагове. Говореше общо — за всеки, който е видял това, което не трябва да се види. Рудахигва беше честен воин, пръв воин в племето. Воинът не мисли, само изпълнява. А Изворът на мъдростта е бил прав винаги. Той познава белите. Заповедта трябва да се изпълни… Трябва… И всичко да свърши. А племето ще загуби още един храбър воин… Но трябва…

Той изпъшка. Сякаш нещо се скъса в него. Наведе, се. По лианената стълба се изкачваше с последни сили да се измъкне от задушливия облак, задавен от кашлицата, Наумов. С последни сили бързаше нагоре, към тесния отвор, през който прозираше къс от избледняващото пред изгрева небе, бързаше към спасението, към свободата.

Рудахигва хвана каменната плоча и с Рудахигва хвана каменната плоча и с отчаяна решителност я върна на старото място. Закри изхода, закри пътя към живота на другаря си.

Отдолу се чу заглъхналият глас на изненадания естественик:

— Полудя ли? Какво правиш?

Ватусът, стъпил върху каменния похлупак, отговори сурово:

— Бащата на Малката бяла жена видя това, което не трябваше да види. Затова ще умре. Рудахигва иска белият мъж да живее, но законът е по-силен от Рудахигва. Ще умре и Малката бяла жена, всички… След тях ще умре и Рудахигва. Защото е виновен. Не запази белия човек и дъщеря му. Защото няма право да живее, когато те умрат… Такъв е законът…

Наумов, задъхан, изкрещя отдолу:

— Не прави глупости! Отвори! Законът на Рудахигва е стар закон, от времето, когато тук идваха лошите бели. Тогава беше прав закон. Но сега белите са други, за тях някогашният закон не е верен. В Конго сега черните хора създават нови закони. И тези закони казват: белите и черните са хора, приятели, братя…

Ватусът отвърна глухо, но решително:

— Рудахигва не разсъждава… Рудахигва е воин…

Обърна се и с отпусната глава тръгна през развалините. От очите му потекоха две мокри вадички. Суровият воин плачеше. За пръв път в живота. Но нямаше право да отстъпи.

Тамтамът биеше упорито, без прекъсване, набиваше в съзнанието му неотменимата заповед:

— Който е видял жълтия камък, трябва да умре…

Последните звезди бързо помръкват. Тъмносиньото сукно на тропическото небе извехтява, избелява. Бистрият поток на зората отмива мастилото на нощта. Извиква птица носорог, обаждат се франколини, на дърветата загукват гълъби, из храстите закъткват токачки. Чаплите още стоят с глави под крилата, нагазили в плиткото. Черни земеродки прелитат още неразсънени. Ниско-ниско, над самата вода се хлъзгат лястовички. Кормораните още не се решават да навлязат във водата. Но пеликаните вече са почнали риболова. Ето един кацва до брега, като пляска шумно с крила. В торбата под клюна му се блъска безшумно риба. Червени змиешийки плуват — сякаш подводници с подадени над повърхността като перископи глави. Над езерото се стелят разкъсани мъгли, разпълзяват се по бреговете, полазват по стъблата, омотават се в дървесните корони, заплитат се из лианите. Задава се стадо антилопи. Но главите им не се виждат, омотани в мъглата.

Слънцето отскача над кръгозора като подпалена топка. Лъчите му лизват върха на острова и той грейва като нажежено желязо. След малко пламват и върхарите на дърветата. Пожарът се разпалва все повече и повече. Пламва цялото езеро, сякаш не вода и димящи пари, а запален великански спиртник, облизван от огнените езичета на горящия спирт, между които ту тук, ту там се мярват израсли тръстикови китки, стройни палми, крачещи фламинго, пеликани, жерави, чапли. Чудно как не ги опърлят пламъците. По небето се разлетяват лениво розови облачета с позлатени краища като литнали ята фламинго. Спали под водата, цветовете на водните лилии един след друг се подават над повърхността и разперват едрите си венчелистчета. Росните капки по листата, по мъховете, по опънатите паяжини просветват с диамантени искри. В разветите мъгливи воали блясват мимолетни дъгички и угасват.