Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Подучен от всемогъщия инстинкт, натрупал унаследения опит на хиляди поколения, този път тиранозавърът се хвърля срещу смешно малката главица. Но стегозавърът извъртва към него рогатата си опашка, размахва я като чудовищен боздуган, засъсква яростно. Хищникът не подценява силата на тази опашка. Отстъпва. Друг път ще го издебне. Друг път, когато огладнее повече, когато заслужава риска. Мозъкът на стегозавъра, този жив танк, е по-малък от мозъка на едно котенце. Недостатъчен да управлява такова масивно тяло. Затова има още един мозък, надебеление на гръбнака, при таза, по-голям, заден мозък. Но и с двата мозъка, горкият, трудно се оправя в живота.

Наоколо пробягват безброй влечуги, малки и големи, хищни и тревопасни, едни от други по-чудновати. Тук-там се мяркат прадедите на бозайниците, малки, пъргави като мишки. Те знаят само едно — да бягат. Де могат да се мерят с господарите на земята — гущерите, де могат да се надяват някога те да я завладеят?

Скрибуцат щурци, такива, каквито ще бъдат и след милиони години; бръмчат пчели и едри водни кончета — все същите, непроменени, застинали в своята еволюция. Сред блатата се излежават диплодоки и бронтозаври, тридесетметрови грамади, които цял ден предъвкват водната растителност, неуязвими за страхотните сухоземни хищници в своята масивност недосегаеми във водните си крепости.

Тъй броди тиранозавърът, кръстосва с тромавите си скокове древната гора, дебне. Цял ден. Накрай прегладнява. Тогава забравя предпазливостта. Връхлита срещу първия срещнат стегозавър, понася болките от костните саби на бясната опашка и побеждава. Успява да докопа беззащитната му глава й я смазва в чудовищното менгеме на еднометровите си челюсти. Забравя своите рани. Отдава се на пиршеството — такова кърваво пиршество, каквото само един тиранозавър може да си устрои.

Тъй ден след ден! Тъй век след век! Хилядолетия след хилядолетия! Милион години след милион години! Едни тиранозаври умират, други се раждат. Едни трицератопси умират, други се раждат. Едни стегозаври умират, други се раждат. Климатът се засушава. Покритосеменните растения бавно изместват голосеменните, привичната храна на тревопасните гущери. Бозайниците наедряват. Сред тях се явяват силни хищници, бързи и съобразителни. Неусетно тревопасните динозаври почват да изчезват, най-напред стегозаврите. Защо ли? Изглежда трудно се живее с два мозъка. После и другите. Настъпват тежки дни за хищните гущери. Бозайниците стават все по-бързоподвижни, все по-хитри. Тромавите чудовища вече не смогват да си набавят храна. А природата не познава снизхождение. Който не е кадърен да се пригоди към новите условия, нека да загива, да отстъпва мястото си на по-годните. И плътоядните динозаври отстъпват, опразват световната арена.

Само някои, единици сред някогашното гъмжило облагодетелствувани от неочаквана прищявка на природата белязани със знака на случайна благосклонна мутация, намират спасителния път. На сушата вече няма място за такива тромави великани. Но водата остава. В нея и най-тежкото тяло запазва пъргавината си. Те навлизат в езерата, между пръстите им се опъва плавателна ципа, опашката им се сплесква. Тук вече е друго. Едрият хищник може да настигне и малката пъргава плячка. И потомците на някогашните земни хищници надживяват всичките си съвременници динозаври. Те дебнат като крокодили от дъното, нападат всяко по-едро животно, което се осмели да навлезе във водата: крокодил, слон, хипопотам, носорог. Опустошават всеки воден басейн, в който се заселят, навяват, ужас. Хората създават легенди за тях, легендите за страшните дракони…

Но въпреки всичко времето им отдавна е отминало. Въпреки всичко. Те опитват все още да се преборят с живота, вкопчани, със зъби и с нокти, в него, но борбата им е безнадеждна. Присъдата на природата, произнесена върху тях преди шестдесет милиона години, остава неотменена. Те са обречени. И си отиват. Блатата и езерата намаляват. Хората настъпват. Последните потомци на някогашните властелини се отдръпват все по-назад, във все по-пусти места, по-далеч от новия господар — дребосък на земята. Кой знае, може би наистина последните умиращи динозаври са загинали от ръцете на легендарните драконоборци, останали безсмъртни в паметта на човечеството: Персей, спасителят на Андромеда; Зигфрид, победителят на Нибелунгите; Язон с аргонавтите, който с помощта на Медея открадва златното руно…

А тези два великана, които пръхтяха в златната си бърлога, изглежда бяха последните от последните. Може би нямаше други. Само те. Единствени в целия свят. Последна брънка на скъсаната верига. Верига, проточена през хилядолетията, назад-назад в мъглата на геологичните епохи. Огромна верига, която изтънява неусетно, изтънява, превръща се във верижка, в конец, който всеки миг заплашва да се скъса. Безвъзвратно.