Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Рудахигва разбира — кимна с глава ватусът. — Изворът на мъдростта е прав. Ватусите трябва да пазят Огнената пещера. Никой бял не бива да отнесе ни зрънце жълт камък, за да не добие власт да лови роби.

Наумов го погледна смутен. Трудно щеше да му обясни цялата сложност на капиталистическите отношения.

— Аз казах — добави той. — Не всички бели се кланят на жълтия камък. Малката бяла жена и баща й не му се кланят. Те го смятат метал като всички други, метал, от който могат да се правят съдове и украшения, златни зъби, лекарства и други полезни неща…

В този миг тесният проход закънтя от някакъв гръмотевичен рев, усилен, обезобразен от многогласното ехо. Двамата впериха погледи към края на тунела, чийто отвор сияеше като телевизионен екран. И както на телевизионен екран сред синкавия мигащ блясък се надигна едно огромно туловище. Мъжкият динозавър пристъпи непохватно, с тежко поклащане, вдигнал със зъби един хипопотам, както котка носи мишка.

Биологът го определи бързо. Цератозавър — гигантски рогат гущер. И все пак не точно цератозавър. Краката му не са крака на цератозавър. Между пръстите му е опъната плавателна ципа. Тя го поддържа да не затъва в тинята, тя му помага при плуването. В милионите години на еволюцията той е останал почти непроменен. Затова може би гигантските влечуги на мезозоя са изчезнали, защото са изгубили способността си повече да се приспособяват към новите условия. И все пак се е променил. Типичният сухоземен хищник с гигантски кокоши крака се е превърнал във воден обитател с патешки стъпала. И опашката. Неговата опашка сега е сплесната отстрани като на крокодила все във връзка с плуването. Нравът си само не е променил. Останал е същият безпощаден хищник…

Върху екрана на природния телевизор се появи женският динозавър, после двамата се заловиха да разкъсват богатата си плячка. Какво ли представляваше един хипопотам за двата чудовищни търбуха? А костите пръснаха в безредие наоколо.

Наумов се сети. Ето от какво свети пещерата. От костите, които фосфоресцират, както Светещите скали в Кашмир. Може би и проклятието е същото — натрупаните милиарди микроби, заредени с ужасна смърт. Изглежда легендата не лъже. Смъртта наистина дебне сред приказната красота, сред баснословното богатство на Огнената пещера. Коварна, безпощадна…

Рудахигва лежеше по очи, несмеещ да погледне пируващите чудовища, потръпващ при всяко скръцване на могъщите зъби, които оглозгваха плячката. Не можеше да преодолее внушавания му цял живот ужас. Самолетните му мълвяха:

— Типу Тип!

Когато погълнаха последната хапка месо, двете страшилища се поборичкаха в своята невероятна груба, нежност, като два сблъскани танка, после се отпуснаха за сън с опрени гърбове. При техния вид Наумов неволно се замисли. За него тиранозаврите значеха само едно, олицетворяваха едно — сляпата злоба, ненаситната алчност и свирепост, олицетворяваха разрушителното начало на света. Сега видя другото им лице, другото лице въобще на живота, като двуликия Янус — свирепата злост и нежността, събрани в едно; разрушението и създаването като неделими съставки на битието.

Те бяха две самотни чудовища, оградени от чужденци. Могъщи, непобедими, но самотни. Всеки от тях нямаше нищо друго, освен другаря си. Само един другар: и останалото — плячка, което значи нищо, пустош. Все едно празен свят. Поне врагове. А тук и без врагове. Бродовете запълват света, създават нагон за живот, извикват сили за борба. Силата създава самоувереност, отпуснатост, в крайна сметка — слабост. Парадоксално, нали? Силата — създател на слабост! И чудно, вместо ужас, погнуса, омраза — той изпита неволно съжаление. Те бяха сами, тъй отчайващо сами сред един нов, чужд свят. Силни, наглед непобедими, и все пак прогонени, изместени от по-пригодените за новите условия, натикани в най-затънтените кътчета на земята като заточеници, осъдени да изживеят сред блатата последните си дни…

А някога, преди шестдесет-седемдесет милиона години, те са били господари, истински властелини на сушата. Тиради. Не са се криели из мочурляците. Тогава, когато в океана са господствували огромните делфиноподобни ихтиозаври, двуметровите костенурки, дългошиестите плезиозаври, чудовищните крокодилоподобни мозозаври, огромните акули с челюсти, способни да налапат цял автомобил. Тогава, когато безспорни властелини на въздуха са били летящите гущери птеродактилите, когато чудовищният птеронодон, разперил осемметровите си кожести крила, се е носел без кацване над разпенените вълни. Птеронодонът, може би най-добрият летец на всички времена, недостигнат от никоя птица, от никое насекомо. На скалите навярно е кацал само да снесе яйцата си и отново да се подеме във въздуха…