Петър Бобев - Драконът от Луалаба

То се измъкна тромаво, доближи първия динозавър, който бе обърнал назад глава да го изчака, и изрева. После го захапа за късия врат.

Нима щяха да се сбият? Нима, вчепкани в гигантската си схватка, щяха да забравят злочестите сковани от ужас жертви? Нима?

Първото влечуго също раззина челюсти. Обърна се. Двете озъбени морди се сблъскаха с трясък, захапаха се, вчепкаха зъби в зъби. Малките уродливи предни лапи се оплетоха, закачиха куките си.

Радостна надежда се прокрадна в сърцето на Анри. Кой ли щеше да победи? И как ли щеше да победи. Впрочем това нямаше значение. Важното беше чудовищата да отвлекат към друго вниманието си, да ги забравят. Ето те тръшнаха глави, захапаните зъби изскърцаха зловещо. Как не се изрониха?

Изведнъж Анри разбра. Та те не се биеха, не премерваха сили. Страшните динозаври се галеха като два прегърнати багера. С трясък, с рев, с титанична ласка.

Тинята под плоските им лапища се разкашка, разплиска се в шумни кални гейзери. Исполинските опашки се размятаха върху тинята като търкулнати дънери. Краят на едната опашка спря на, половин метър от лицето му. Ако бе продължил още малко, щеше да му откъсне главата, щеше да я смаже.

А може би нежността щеше да ги заслепи, по-сигурно да отклони вниманието им?

Уви! След кратката прегръдка чудовищата отново се обърнаха към вързаната жертва. Дошлият по-рано мъжки гущер бе повикал за пиршеството другарката си, тъй както петелът предлага на кокошките си намерените зърна.

Анри се сети. Влечугите не забелязват неподвижна плячка. Змията пропълзява безразлично край задрямалата жаба, гущерът не вижда вцепенения от страх бръмбар. Не само влечугите. Дори бозайници — носорози и слонове — често минават безучастно покрай притаения човек, ако вятърът духа срещу него. Тези бяха също така гущери, макар и по-големи, но затова пък по-просто устроени. По-несъвършени.

Той извика:

— Не мърдайте! Стойте неподвижна!

Люба го чу. Обърна се рязко. В очите й светна надежда. Подчини се неволно. Всъщност вече нямаше сила да се бори, нямаше сила дори да извика, нямаше сила да се страхува. В съзнанието й се мярна една съвсем неуместна, нелепа за момента мисъл: Ето го Персей! Идва да освободи Андромеда. Чуден Персей, с очила, оплискан в кал. И опитва да се пребори с два дракона. А кой ще освободи него, кой ще го извади от тресавището? И все пак дързък. Дори така, полуудавен. Само това оставаше, само това се налагаше на съзнанието й — дързост, която вдъхваше вяра, даваше надежда.

И все пак достатъчна ли беше само тя?

Чудовищата се смутиха. При липсата на дразнителя — притихналата девойка, те може би забравиха за какво бяха дошли.

Затова значи когато чуят рева им, ватусите падат по очи неподвижни!

Двата динозавъра се засуетиха. Заозъртаха се с огромните си блеснали очи, завъртяха се намясто с бързината на кулокранове, тромаво и непохватно, като бавно завъртян филм. Внезапно опашката на по-близкия гущер опря до рамената на потъващия човек. Той не се поколеба дълго. Не беше свикнал да се колебае. Удавникът се хваща и за змия. Вкопчи се с две ръце в люспестия връх и се остави на неговата сила. Без да усети някаква трудност, опашката тръгна обратно, Анри помисли, че ще я изпусне. А не биваше. От това зависеше животът му, зависеше и животът на девойката. Струваше му се, че ръцете му се изтръгват от рамената. Цялото му тяло се изопна, сякаш беше привързано към средновековно колело за мъчения. Оставаше едно — или да пусне, или да се скъса на две.

Изведнъж, когато ръцете му вече се изплъзваха, той усети, че стъпалата му се отлепиха от дъното. Това удвои силите му. Още малко, още, още! Измъкна се от лепливия тинест капан, повлече се по корем след размаханата опашка. Когато помисли, че е достигнал здрава почва, нещастникът се пусна. Сега не потъна. Застоя се до колене в тинята.

А драконите, оправил се след първото смайване, отново настъпиха към обречената жертва.

Анри почна да маха с ръце, развика се. Единият го забеляза. Обърна изненадан свирепия си поглед. После прекрачи към него. Тръгна натам и другарката му. Доволен от успеха на простата си хитрина, мъжът продължи да примамва пристъпващите като крачещи екскаватори страшилища. Успяваше, успяваше! Отклоняваше ги от девойката! Щеше да ги превари. Те изглеждаха бавни, невероятно бавни на сушата. Беше преценил качеството на рефлексите им. Свикнал да открива всеки пропуск в привидно съвършените инстинкти на хищниците, за да ги укротява, да им налага волята си, да ги побеждава, той и сега успя да се наложи над тези исполини, макар и да ги срещаше за пръв път. Всеки инстинкт е недовършен етап в еволюцията. Има празнина. Анри като човек щеше да им докаже, че е по-силен от тях, по-силен от мускулите, от бронята, от зъбите им.