Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Снимки, казват, правели на животни, на цветя… Има ги всякакви…

Анри не разпита повече. Не го засягаха. Щом не са участвували в убийството на баща му… Той ще разчисти сметките си с убийците и ще вземе златото си… А те, Наумов, пилотът и дъщерята, ако е жива, да се оправят, както си знаят… Нищо освен отмъщението и златото не го интересуваше. Толкова злато, колкото можеше да отнесе…

Двамата се отдалечиха от брега, навлязоха в гората. Тук, в този край, сред железните дървета, чиято дървесина е по-тежка от водата, беше трудно да се направи сал. Но те познаваха добре джунглата. Острите им погледи скоро откриха две повалени стъбла на парасолия, най-лекото африканско дърво, с проядена от червеи и гъби дървесина. Двамата надигнаха едното стъбло. Личеше, че ще плава над водата. Отнесоха го на брега.

Изхлузило се от съседния клон, нещо тупна на земята. Хората пуснаха дървото и измъкнаха пистолетите. Животното, дълго метър и половина, бързаше да се зарови в шумата. Люспите му блеснаха на лунната светлина като варан. Не крокодил. Защото крокодилите не пълзят по дърветата.

— Люспеннк! — подметна нехайно Анри, познал в него безобидния гущероподобен мравояд. — Някои го наричат панголин.

Жозеф рече:

— Негрите говорят, люспеникът не ядял нищо, а се хранел с въздух. Пиел въздух. Ако го види жена, ще роди гърбаво дете, с люспи.

— Глупости! — отсече Анри. — Яде мравки. Аз съм го виждал. Разрови с нокти мравуняка и ближе ли, ближе с език. Колкото за гърбавите деца, чували сме и по-големи дивотии…

Двамата оставиха уплашеното животно, свито на топка сред шумата, и отнесоха на брега втория дънер.

Отсреща, върху черния контур на скалистия, остров, продължаваше да сияе Огнената пещера като входа към ада, огрян от отблясъците на вечния му огън. Те пърхаха, припламваха, затихваха като прелитащи призраци.

Анри не помнеше да е изпитвал подобен трепет пред никаква опасност както сега, когато наблюдаваше тази тайнствена, необяснима светлина. Духове, адски пламъци — нелепица! Той не вярваше в никакви свръхестествени сили. И все пак какво естествено обяснение можеше да му даде? Не току-тъй народът бе създал легендата за Огнената пещера! Каква ли незнайна опасност ги дебнеше там?

Той отсече няколко лиани и заедно с мулата се залови да свърже в едно двата дънера. Тогава чу рева на чудовището. Тръпка мина по тила му, спусна се по врата, полази по плещите. Такъв рев, с толкова ярост, въплътил свирепостта на вековете!

Втори рев като ехо се обади от другия край на езерото; рев, изпълнен с тържествуваща закана. После отново тишина.

Двамата се спогледаха смутени.

— Шипекве! — реши Анри. — Безспорно!

Мулатът не отговори, прехапал устни. После каза:

— Горещо, а!

— Тогава стой тук! — сряза го белгиецът. — Който не ще злато, да си стои на брега!

Жозеф го изгледа насмешливо.

— Кой? Аз ли не ща? Да ме уплаши някой си, когато става дума за злато!

Но млъкна. Няколко разбъркани вълни прошумоляха през папируса и се плиснаха звучно върху тинята, напълниха отново с вода огромната патешка диря. Напомниха за непознатото чудовище, което беше минало оттук и което може би приближаваше, разлюляло вълните с огромното си туловище.

Внезапно женски писък процепи тишината. Проехтя и замлъкна.

Анри се обърна:

— Какво беше това? Не дочух добре — жена или пак лемур?

Жозеф сви устни в недоумение.

Зловещият рев на чудовището прозвуча отново.

— Който и да е — рече Жозеф, — не ми е работа! Да се оправя сам! Доста ми са моите грижи!

Анри се съгласи с него.

— Мен също така не засяга…

Тогава женският писък се повтори — ясен, отчетлив:

— Помощ!

Вече нямаше съмнение. Не беше лемур, не беше сова. Анри забрави какво каза в предната минута. Подчини се на порива, избухнал в гърдите му. Грабна пушката и се спусна покрай брега, като заобикаляше прибрежната ивица на оплетената непроходима растителност.

Някой се нуждаеше от помощ.

Кой друг можеше да помогне?

Най-сетне изподран от бодливите лиани, достигна една малка поляна до самото езеро. И се закова на място. Сърцето му заблъска в гърдите. Дъхът му пресекна. Вцепени се. Той бе срещал много зверове, най-различни. Та това беше неговата професия! Но това…

От водата се надигаше бавно, с прекъслечно пъхтене някаква зловеща грамада, лъснала на лунните лъчи жива скала, като тристенна пирамида от тромава мощ, увенчана на върха със страхотна еднорога морда, в чиито зинали челюсти се белееха два наниза зъби ками. Очите святкаха с червени огньове алчно и зло. Устата сумтеше задъхана. Чудовищните нозе се преместваха бавно по меката тиня с гигантски крачки — всяка крачка най-малко четири метра, годна да прекрачи слон. Плоските стъпала шляпаха тежко, затъваха дълбоко, измъкваха се с мъка и отново плясваха на четири метра напред. Все по-напред! Все по-близо! Дебелата кенгурувска опашка, в която неусетно преминаваше тлъстото туловище, се влечеше подире му из водата и подпираше изправеното тяло. Отпред на гърдите се махаха двете уродливи лапички с острите нокти куки.