Петър Бобев - Драконът от Луалаба

И изведнъж — детски писък!

Двамата наостриха слух. Писъкът се повтори, по-близо, по-отчетливо. Между клоните се мярна черно тяло като котка. Ясно! Лемур! Затова африканците го наричат „горско детенце“, заради тоя писък като на изоставено дете. Като звезден облак прелетяха рой светулки, завъртяха се в безреден танц, замаяха погледа като оплетена огнена прежда.

После отново запя прекъсналият, кой знае защо, жабешки хор. Запя в своето досадно и в същото време успокояващо многогласие. Сякаш невидим диригент размаха палката си. Позната до най-малките подробности, зазвуча симфонията на африканската нощ. Позната и в същото време чужда, отчайващо чужда. Имаше нещо много общо и в същото време съвсем различно от нощите край другите африкански езера. Липсваше грухтенето на изпълзелите върху тинестите брегове крокодили, не се чуваше ревът на къпещите се хипопотами, нито писъкът на облаците москити. И необяснимото отсъствие на тези обичайни звуци будеше тревога, изпълваше сърцето с необясним смут, безпокойство. Чудна нощ — позната, и в същото време тъй чужда, тъй заплашителна!

Анри съзря Огнената пещера.

Отсреща в отвесната скала на каменистия остров засия блед зеленикав пламък, разгоря се, заблестя. По езерната повърхност се плъзна светлото му отражение като втора лунна пътека.

— Виж, пещерата! — рече той, задъхан от вълнение.

Мулатът не отговори, вперил хищен поглед нататък.

Анри го бутна с ръка.

— Да вървим, а?

Жозеф се сепна от алчния си унес.

— Как? През водата ли?

— Ще видим откъде е минал Наумов. И подир него.

— Да газя из водата? Посред нощ?

— Как тогава?

— Със сал — отвърна мулатът.

— Добре! По-скоро сал!

— А Зигфрид?

— Кой знае кога ще дойде? Няма да го чакаме една година.

— Кой знае кога ще дойде — повтори на ум Жозеф. — А ако не дойде, още по-добре! Понякога из гората се срещат пантери. Могат да му облекчат работата. Да го отърват от най-опасния съдружник. Досега всичко се нареждаше хубаво. Наумов — на острова. Пилотът — избягал. Зигфрид — подире му из блатата. И само този очилат укротител на лъвове. Може да е страшен за лъвовете, но за Жозеф Симон не е. Може да се справя добре с животните, ала не познава хората, не се сеща какво му кроят…

Но и Жозеф, уви, не знаеше какво му кроеше в същото време в ума си очилатият укротител на лъвове, каква буря от омраза кипеше под високото му чело.

Анри стискаше зъби и мълчеше. Мислеше. Ето Огнената пещера. Още една крачка и ще докосне златото. Наближи решителният час. Дойде редът на отмъщението. Подлите убийци щяха да получат възмездието си. Щеше да смаже главите им като змии. Още там, вътре, в пещерата. Отмъщение и назидание. Щяха да почувствуват кой е той. Щяха да разберат, че един Льоблан не прощава. Той щеше да бъде и съдия, и палач. Око за око, зъб за зъб. Бяха убили, щеше да убие тях. Бяха убили хладнокръвно, обмислено; щеше и той да ги убие тъй хладнокръвно и обмислено, както убиваше в звероловната ферма най-злите зверове кали, които не ставаха нито за дресиране, нито за зоопарковете.

Анри разглеждаше съседа си, изучаваше сплескания му профил, издадената напред челюст, хищно отворените очи. Гледаше все по-решителен, все по-сигурен. Те бяха кали — и този наконтен дори сред блатата мулат, и оня широкоплещест немец, който говори само за цивилизация. Двама непоправими кали, които трябва да бъдат премахнати веднага, за да се отърве от тях светът…

И после златото ще бъде само негово. Защото му принадлежи по право. Защото баща му го е платил с живота си. Ще стане богат. Много богат. А защо пък да не стане? С какво е по-долу от другите, от тия, които са идвали при него във фермата да дирят силни преживявания, да поразпъдят скуката на сивото си живуркане. С какво той заслужаваше по-малко златото от дузините богати безделници? Защо те да имат? Да не би той да е по-глупав или по-слаб, или по-страхлив? Във всичко ги превъзхожда. Едно му е липсвало — злато. И ще го има…

А тези — естественикът, пилотът негър, дъщерята! Дали наистина е естественик… И какво дирят тук, с хеликоптер…

Анри опита да поотпусне свитите мускули на лицето си, да продължи още малко преструвката си.

— Откъде ви попадна този Наумов? — запита направо той.

Мулатът отговори разсеяно, без да откъсне поглед от светещото петно върху острова:

— Срещнахме ги тук. Връщаха се, изгонени от ватусите. Тогава ги видяхме за пръв път…

— А какво диреха?

Жозеф вдигна рамена.