Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Той се наведе треперещ.

— Разбира ли бащата на Малката бяла жена за какво говори Рудахигва? За Огнената пещера! За жълтия камък, заради който се мъкнат върволиците на белите, жадни за грабеж и убийства… Две сили го пазят, две непобедими сили — Типу Тип и проклятието на злочестите роби. Проклятието на кръвта им, което пламти в пещерата, което се е просмукало във всяка буца… Дори да успее някой да премине невредим между копията на моето племе, дори да се спаси от гнева на Типу Тип в езерото — пролятата кръв няма да му прости. Проклятието ще го настигне невидимо насред път и ще го срази. Ще погуби всеки, който е влязъл поне веднъж в Огнената пещера; всеки, който се е докосвал до жълтия камък…

Наумов се замисли. Чудна легенда, зловеща! Измислена ли е от начало до край или само доукрасена? А в основата й — истина. Отклик, спомен от действително събитие. Всяка легенда крие зрънце истина…

Ватусът добави:

Рудахигва е гледал със своите очи. Видял е как се гърчат, как умират белите, след като са влизали в Огнената пещера. Рудахигва не ги е убивал. Нарочно е чакал, за да разбере, да се убеди сам вярна ли е легендата. И се е уверил. Видял е един, двама, пет души. С жълтия камък в ръце. Едва се мъкнат. Хвърлят торбите си, храната си, гърмящите си тръби, но не пускат жълтия камък. Стискат го. Мъкнат със себе си проклятието и умират… В страшни гърчове, в болки… Но и след смъртта продължават да стискат камъка, който ги е убил…

Гигантът погледна Наумов в очите.

— Ето затова Рудахигва не позволява на белия мъж да отиде нататък. Там е Огнената пещера, бърлогата на Типу Тип, просмукана с проклятието. Там е смъртта, от която не може да избяга никой.

Наумов реши бързо. Нищо. Каквато опасност и да се крие вътре, той трябва да се измъкне оттук, за да намери дъщеря си, за да я спаси… Въпреки тайнствената заплаха, въпреки всичко…

Скочи и притича наведен през тесния проход. Отмина кървавата диря, докъдето бе стигнал лудият, и внезапно съгледа светещия отвор към пещерата. Тунелът се стесни. Наумов се приведе още повече. Запълзя. Но спря. Пред него лежеше голям руден къс, петдесет-шестдесет килограма тежък, който искреше под светлия сноп на фенерчето с кървав блясък.

Злато! Къс самородно злато!

Значи истина!

Тогава ватусът го настигна. Видя златото в краката му. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Бащата на Малката бяла жена беше видял това, която не биваше да види… Затова трябваше да заплати с живота си… Тъй каза Изворът на мъдростта… Никой бял, който е видял жълтия камък, не може да напусне страната на ватусите, защото ще доведе нови орди бели дяволи… И те ще изгорят колибите на ватусите, ще избият старците и децата, а младите, силните ще докарат в пещерата, за да вадят жълт камък… И да гинат…

???ливо в съзнанието на гигантския му другар, Наумов продължи да пълзи напред.

Внезапно някакво скорошно срутване запречи пътя му. Останал беше само един малък отвор, през който продължаваше да трепти тайнственото фосфорно сияние, но през който човек не можеше да се провре.

Наумов издърпа един откъртен при срутването каменен къс и го подаде на ватуса да го изхвърли назад. После се залови да изрови друг камък. Щеше да рови час, два, пет часа, десет часа, докато разчисти тунела.

Там, долу, беше смъртта. Сатанинска заплаха. Но нямаше друг път. Пътят за спасението на Люба минаваше оттук, през Огнената пещера. За да я спаси, той трябваше да поеме риска, да поеме върху си зловещото проклятие…

Анри чу стрелбата на острова и се обърна към мулата:

— Какво ли става там?

Жозеф Симон отвърна недоволно:

— Види се, старият и дългият негър са ни преварили…

Анри се замисли. Чувството му подсказваше, че поне сега Наумов не търсеше златото; че наистина беше изпаднал в беда. Като другар, право погледнато, Анри беше длъжен да му се притече на помощ. Но какъв другар всъщност му беше Наумов? Дори да не се числеше към шайката на Зигфрид Ерлих, какво впрочем диреше тук, сред блатата? Сега заради дъщеря си, ясно. А защо бяха дошли тук с тая тайнствена дъщеря? Кой я беше отвлякъл и защо? В духове Анри не вярваше, а този, който тогава беше посетил лагера им, не беше шипекве. Шипекве не минава, без да остави видими следи, без да смачка целия лагер. Дирите принадлежаха безспорно на човек. Кой беше този човек, защо живееше тук, сам ли живееше? Всичко изглеждаше тъй мистериозно, необяснимо. Ами ако дъщерята сама е избягала?

Беше задушно, нетърпимо задушно. Вечерникът не носеше никаква прохлада, а изпълваше въздуха с мирис на горена сяра. И тихо, подтискащо тихо. Сякаш целият свят беше затаил дъх. Чуваше се само шепотът на палмовите листа. Някаква птичка изчурулика в полусън, уплаши се от собствения си глас и млъкна. Като отговор се чу крясък на сова, излетяла безшумно над главите им.