Петър Бобев - Драконът от Луалаба

А на стотина метра пред тази пълзяща скала пищеше и се дърпаше млада жена, привързана към стар пречупен дънер. Пищеше, обезумяла от ужас, вперила очи в приближаващата озъбена челюст, не виждаща нищо друго, освен нея, хипнотизирана от бляскащите бели зъби.

Млада девойка! И толкова хубава! И тъй безпомощна! Кой я е вързал така? И защо я е вързал?

Анри надигна пушката. Но се поколеба. Къде да се мери? Крокодилът се улучва в окото, носорогът — зад плешката, хипопотамът — в небцето на зиналата уста, лъвът — отгоре, когато е приклекнал за скок — зад бронята на гривата му. А това страшилище? Къде е уязвимото му място? Къде е мозъкът му? И ще го засегне ли през ризницата на едрите лъскави плочи? А ако не го улучи и само го раздразни?

Не се реши тъй отдалече. Предпочете да се приближи. Окото е най-близо до мозъка. Длъжен беше да го повали от първия изстрел. Нямаше право да рискува, нямаше право да пропусне.

Притича пет-шест крачки. Но, улисан с врага, не погледна къде стъпва. Опомни се потънал до пояс в рядката тиня. А краката му още не можеха да намерят здрава опора, още потъваха. При падането си бе изтървал и пушката и сега стоеше срещу фучащия колос напълно обезоръжен и безпомощен.

Рой едри пиявици полепнаха по ръцете му, плъзнаха по лицето, намъкнаха се под дрехите, а той сякаш не ги усещаше, скован от ужас. Тялото му продължаваше да затъва, бавно наистина, сантиметър по сантиметър, но затъваше. Нещастникът опита да се прегъне на две, да се подпре с гърди и разперени ръце. Не успя. Над тинята лежеше пласт мътна вода, в който не можеше да се задържи. Опита да измъкне единия крак — другият хлътна по-бързо. Отказа се и от това. А водата продължаваше да се надига — над пояса, до гърдите, над гърдите…

Край главата му премина подплашена водна змия. Хлъзна се по врата му с хладните си люспи и потъна. Проплува жаба, загледа го с големите си очи, грейнали като скъпоценни камъни.

Вързаната девойка, без да го забележи и без да сваля поглед от настъпващото лениво чудовище, не спираше да се дърпа, опитваше напразно да измъкне китките си от яките възли. Беше престанала да вика, изгубила всяка надежда, проумяла най-сетне, че й остава едно — да се осланя само на себе си. А нейните сили бяха вече изчерпани… Дори ужасът помръкваше в очите й. Настъпваше най-страшното, по-страшно и от ужаса — примирението, коварната последна милост на живота към обречения…

Анри продължаваше да се бори. Но защо ли? Защо само пилееше сили?

Наоколо се плискаше блесналата вода под шляпащите патешки лапи, преливаше към устата му, пълнеше носа му с вонещи пръски. За пръв път в живота той допусна, че може да загине. За пръв път. Никоя среща с хищник не можеше да се сравни с прегръдката на коварната тиня. Това може би беше краят. Пфу! Тъй безславен, неромантичен, направо гнусен. Сред някакво вонещо блато. Край! Край на мечтите за богатство, край на мисълта за отмъщение. Убийците щяха да останат ненаказани, щяха да грабнат златото и да си отидат, за да изживеят живота си охолно и щастливо. А не беше свикнал да се предава така. Въпреки всичко.

Отсреща, на десетина крачки, се извишаваше китка папируси, вирнали гъстите си веери високо в звездното небе. А стъблата им дебели колкото ръката му. Ех, ако би могъл да докопа едно такова стъбло, да се залови за него, да се надигне… Ако би могъл…

Най-сетне кракът му опря в твърдо дъно. Потъването престана. Но водата вече достигаше до шията му. И цялото му тяло стоеше схванато, пленено от убийствената хватка на лепливата кал. Само ръцете оставаха свободни. Ала нямаха за какво да се заловят.

Чудовището отново изрева. Изрева тържествуващо при гледката на двойната плячка, която го очакваше. Гласът му прокънтя като гръмотевица, блъсна Анри в ушите, оглуши го. Мощните челюсти зачаткаха в жестоко предчувствувана наслада. Скръцнаха като ръждясали резета стиснатите зъби.

Откъм отсрещния бряг на езерото изрева друг звяр, изрева със същия глас, със същата свирепа ненаситност. Анри неволно погледна нататък. По водната повърхност се хлъзна някаква черна буца, наедря, приближи, превърна се във втора чудовищна глава, втора двойка огнени зеници, втора зъбата муцуна.

Само за няколко минути новото страшилище прекоси езерото, разперило като седефени крила две отдалечаващи се вълни. Приближи, като фучеше и пръхтеше шумно. Но когато краката му опряха в дъното и изнесоха многотонното тяло над повърхността, движенията му се забавиха, натежаха, спънати от огромната тежест.