Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Пред смъртта се казва истината! — повтори Наумов — И аз така казвам: Не! Не заради него! Едва сега разбрах, че има жълт камък…

— А: защо тогава белият баща се заглежда в тях? Обича ли го и той като другите бели?

Наумов угаси фенерчето си. Налагаше се вече да го пести.

— Сега белият мъж има една грижа! — въздъхна той. — Къде е дъщеря му? Но и без тази грижа той не е мислил за този камък. Белият мъж принадлежи към хората, които не се кланят на този фетиш.

Изведнъж ватусът се обърна:

— А другите кланят ли му се?

Със своя примитивен език той не бе могъл да разбере преносния смисъл на думите му. Няма що, естественикът трябваше да приеме неговия начин на мислене и неговия израз, ако искаше да се разберат.

— Има и такива бели.

Ватусът рече:

— Рудахигва знае бели, които се кланят на полумесец; знае други, които се кланят на кръст. И едните, и другите забравят фетишите си, когато видят жълтия камък. Значи жълтият камък е по-силен фетиш, по-главен? Така ли?

Притиснат от тази безизкуствена логика, Наумов отговори:

— За някои жълтият камък е главен фетиш, единствена цел. За някои, не за всички. Има много бели — различни; има много фетиши, както казваш ти — също така различни; Има пък някои, бащата на Малката бяла жена е от тях, които не вярват във фетиши. Или по-право, за да се разберем, и те вярват в нещо, но техният фетиш не е дървена фигурка, нито каменна плочка, нито зъб от пантера, нито жълт камък. Фетишът им не е и дух — добър или зъл, — а човекът, живият човек, по-право всички хора. Мислят за хората, обичат хората, вярват в хората.

— Кои хора? — запита Рудахигва. — И черните ли?

— И черните. Всички. Щом са хора.

— А робите?

— Хората, на които фетиш е човекът, отричат робството, всякакво робство. Хората са създадени еднакво, еднакво трябва да живеят. Свободни. Рудахигва разбира ли напълно белия мъж?

— Не напълно. Само нещо. Но и то стига. Щом не иска робство. Досега белите са търсили роби сред черните. Затова черните ги мразят.

В отвора продължаваше да трепти тайнствената светлина. Странна светлина — без сенки, като мигаща флуоресцентна лампа.

Наумов си спомни. Беше чел. Какво всъщност? Да. Тайната на Светещите скали. Някъде в Кашмир, край планинското езеро Далай Лайк. Сборище на орли, затрупано с костите на орлината плячка, които светят с ярко фосфорно сияние. Никой не отива там. Защото Светещите скали са свърталище на злите духове. Който попадне сред тях, умира. И нищо чудно. Донесената от орлите мърша гъмжи от смъртоносни бацили и трупни отрови.

Така е в Кашмир. А тук? Има ли някаква връзка? Някакво подобие.

Също и в Киргизия. И там орлите. И там местните жители отбягват гнездата на брадатия орел. Защото който ги докосне, умира. Учените твърдят, че в останките от храната се запазват бацилите на антракса, от който са боледували изядените от орела животни. Но тук няма орли. А мършата? Наистина тази отвратителна воня, която лъха отвред, е от леш… То значи също трупна отрова… И смъртна зараза…

— А каква е силата на жълтия камък? — запита Рудахигва. — Дървено човече изгонва болести. Болните забиват в него гвоздеи — да го заболи, та да не се отпуска, ами да лекува. Зъб от пантера дава сила. Слонски хобот значи успех на лов. А жълтият камък…

Наумов обмисля дълго отговора си. Впрочем какво бе дало тая власт на златото? Дали само рядкостта му? Но има по-редки метали, които не са играли такава роля: иридий, волфрам. Има други, които го превишават по неактивността си, които реагират по-слабо с химикалите — например платината, която е била изхвърляна като вреден примес в среброто. Има и други, по-лъскави от него — среброто и калаят. А всъщност златото е металът — мечта на белия човек. Векове наред учените на Средновековието — алхимиците, са търсели „философския камък“, за да превръщат оловото в злато. Цветнокожите народи не са го ценели така. Първите златни монети са сечени в Египет, Месопотамия и Индия преди три-четири хиляди години. Златото сега лежи заключено в сейфовете на банките, за да осигурява солидността на валутата. Вече няма златни монети. Извадени са от обръщение, защото се изтъркват лесно. В света ежегодно се произвеждат хиляда и петстотин тона злато, от тях четиристотин тона само в едно-единствено находище, Витватерсранд в Южноафриканския съюз…

Рудахигва повтори въпроса си:

— Каква е властта на жълтия камък? Може би дава сила на белите да ловят роби?

Наумов намери отговора.

— Наистина. Рудахигва позна. Жълтият камък дава власт на този, който го притежава, да има роби. Повече жълт камък — повече роби. Не само черни. И бели роби, не по-добре от червеите. А робите работят, за да хранят господаря си, да го обличат, да задоволяват всяка негова прищявка, да умират, за да го пазят. Белите наричат жълтия камък „благороден метал“. А няма друг метал, който да е възбуждал по-неблагородни мисли. Няма друг метал, за който да са извършени повече подлости, престъпления, войни. В алчността си за повече роби тези, които го имат, стават негови роби.