Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Наумов поклати глава в безмълвен разговор със себе си. Щом като досега е оцелял потомък на цератозаврите, какво, тогава пречи да приемем и другата легенда, че все тук, в девствените дебри на Конго, още съществува последният потомък на птеродактилите — летящият крокодил конгамато, „призракът на смъртта“ от блатата Джиунду. Призракът на смъртта — един поглед към когото значи смърт.

Все тогава, преди тези шестдесет-осемдесет милиона години, в някои, дървесни гущери люспите се превърнали в пера, за да дадат начало на археоптерикса — зъбатата гущероптица, прабабата на днешните птици.

Старият естественик се пренесе назад през десетките милиони години, може би задряма, може би всъщност засънува картината на онова невероятно далечно минало, невидяно от никое човешко око, а само нарисувано от изследователския гений и въображението на учените. Беше не мисъл, не представа. Беше повече сън, някакъв преход към съня, тежък унес…

Наоколо, на същото място, се ширят чудновати гори. Саговите дървета издигат като двадесетметрови колони дебелите си стъбла, увенчани с палмовидни корони. Край пръснати най-причудливи бенетитови растения: високата вилиамсония наред с ниската, прилична на огромен алабаш цикадеоидея, по чиято гулия са нацъфтели безброй красиви цветове. Извишават тъмните си корони мезозойските араукарпи, гигантски секвои и кипариси, под които са избуяли папрати, безброй папрати: джуджета и великани. А ето и първите покритосеменни растения: широколистни фикуси, пъстростволи чинари, лаврови храсти с кожести листа, едроцветни магнолии, безсенчести евкалипти. По някакво още необяснено съвпадение покритосеменните растения се явяват тогава, когато започва залезът на влечугите. Но тези растения са още малки, редки, мяркат се тук-там, тъй страхливо, както се появяват изрядко дребните предтечи на бозайните животни. И никакви треви. Природата още не ги е изобретила. Тяхното място се заема от плътния килим на мъховете, плауните и хвощовете.

Между мощните араукарии се задава тиранозавър рекс — гущер тиранин цар, — може би далечен прадядо или прачичо на дремещите в златната пещера дракони. Той прилича на тях по външност, прилича им и по хищния блясък на очите. Като чудовищен жив триножник той се задава, подскача тромаво върху мощните си птичи лапи и дебелата кенгурувска опашка. Оглежда се. После — нов скок. Като кенгуру. И все пак не като кенгуру. По-тромаво, по-непохватно. Трудно се скача, когато тялото тежи десетина тона. Но не му е и нужно по-бързо. Плячката е още по-тромава. Ето отсреща, между гъстата колонада на дърветата, той зърва друг двуног гигант, игуанодон, подпрян о якия ствол на едно дърво, който лапа цели купи от веера на листата му. Тиранозавърът изревава бойния си вик. Тревопасното чудовище се сепва. Обръща се бавно. Престава да дъвче. От устата му виси цял наръч шума. В очите му блести страхът. То изглежда тъй беззащитно срещу озъбената пещера на хищната уста. Но тиранозавърът не смее да връхлети, гледа да го заобиколи, да нападне отзад. Игуанодонът също така инстинктивно знае откъде да се пази. Извъртва се и той, фучи гневно, удря опашка. Изведнъж хищникът се хвърля напред. Но не умерва. Жертвата успява да се обърне, да посрещне нападението. Замахва с предните си къси крака като боксьор и от врата на хищника бликва алена струйка. Тиранозавърът отстъпва. Не е чак толкова гладен. Не му се рискува напразно, не иска да опита повторно остриетата на игуанодоновите палци, превърнати от природата в остри костени ками.

По-нататък сред избуялите папрати се мярва друг гигантски гръб. Също жертва. Също тревопасен гущер. Но тогавашните тревопасни съвсем не са кротки беззащитни жертви. По нрав те са по-свирепи от див бивол, от носорог. Из гъсталака се измъква трицератопс, трирогият гущер, някакъв уродлив хибрид: опашка на гущер, туловище на хипопотам, рога на див бик, човка на папагал. Над очите му два еднометрови рога, трети рог над клюна му, а шията му защитена с чудновата костена яка, от която се подават остри шипове като гердана на куче вълкодав. Хищникът опитва да го заобиколи, да нападне незащитеното туловище. Но и жертвата знае слабото си място. Завъртва се на място, както вагон върху въртяща се платформа, друго не знае — само това, пресреща с шиповете си всяка атака. На тиранозавъра омръзва тази безкрайна въртележка, обръща се и продължава надолу към блатата.

Тогава съзира другата плячка. Сред храсталаците се придвижва някакво изгърбено туловище, набодено с два реда костени плочи. И с две опашки — една отпред, друга отзад. А без глава. Или пък глава е опашката, върху която стърчат четирите заплашителни рога. Не. Не е там. Защото пасе другата опашка. На нея се виждат двете малки очички.