Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Трябваше да се направи нещо. Да се запази тази брънка. Науката да вземе под своя защита обречените. Да запази тези живи изкопаеми, вдъхващи трепет и в същото време — съжаление. Трепет пред ненаситната им свирепост, жал пред жестоката участ, която тегне над рода им……

Залез. Всеки залез навява тъга, дори залезът на първобитното, на дивата мощ, дори той, защото е залез. Макар да си го чакал, макар да знаеш, че иде ново, по-радостно утро… Защото всяко утро ще има залез…

Наумов се надигна.

— Хайде пак! Да разчистим прохода!

И без да дочака отговор от другаря си, пропълзя напред.

— Там е проклятието! — обади се ватусът.

Наумов не се върна. Не беше свикнал да се връща, да отстъпва въобще. Още повече сега. Отнасяше се за живота му, за живота на дъщеря му. Лудият може да го е излъгал, може да е халюцинирал. Той говореше за своите цербери. Загатваше, че Люба е станала тяхна жертва. Но те лежаха тук, почиваха, наситени с хипопотама. Сухоземни хищници по произход, те не можеха да се хранят във водата. Трябваше да излязат на брега, трябваше да довлекат плячката в скъпоценната си бърлога. И те бяха донесли не Люба, а хипопотама. Значи Люба беше жива, нуждаеше се от помощ. Кой друг можеше да й помогне, ако не баща й? Кой?

Пещерата криеше заплаха, просмукана от смърт. Но предупреден за опасността, той щеше да я премине. Вътре нямаше да се докосне с ръка до нищо. Щеше да си сложи превръзка на устата и носа против зараза от въздуха. Когато излезеше, щеше да захвърли дрехите си, да се измие със сапун, щеше да вземе максимална доза антибиотици. С такива мерки хората се борят с най-опасни зарази в лабораториите. Нима нямаше да се предпази и той? Но дори да не успееше, дори да загинеше… Преди това щеше да изпълни дълга си…

Изведнъж скалата забуча. Бученето се усили като гръмотевична буря. Или не — като втурнал се поток вода, който помита всичко по своя път. Няколко фелдшпатови кристала се изрониха от ниския таван.

Рудахигва извика:

— Земята се сърди!

Наумов прецени. Наистина земетресение.

Бученето заглъхна скоро. Двата динозавъра се надигнаха и запълзяха към изхода на пещерата. Предчувствуваха с животинския си усет наближаващото бедствие. Най-първо единият, после другият изчезна от флуоресциращия екран на каменния отвор.

— Назад! — извика Рудахигва. — Към кладенеца!

Преди да тръгнат, земята отново забуча. Бученето се усили, превърна се в грохот, в оглушителен гръм. Сякаш се срина целият тунел.

Но не. Само се бяха посипали най-крехките друзи. Няколко нови каменни къса бяха препречили прохода.

Не би било тъй опасно, ако беше само то…

Пръв го усети ватусът. Но преди той да каже, Наумов подуши мириса на горена сяра. Откъм пещерата нахлуха жълти пари, затъркаляха се из тесния тунел като рехави кълбета. Естественикът се закашля. Задави се. Неволно отстъпи назад, крачка след крачка, гонен от диханието на новия сулфатар. Последва го и гигантът. Парите, като по-тежки, изостанаха зад тях, в тунела. Но скоро ги последваха, надигнаха се, заляха краката им, попълзяха нагоре, обгърнаха ги в своите задушливи обятия.

Ватусът реши. Покатери се на стълбата.

— Рудахигва ще опита пак.

Той достигна края на кладенеца. Долу Наумов продължаваше да кашля, опрял гръб в каменната стена, вдигнал глава в напразен опит да се освободи от изригващите газове.

За пръв път черният гигант се поколеба. Никога досега. Досега винаги Изворът на мъдростта беше прав. Всяка негова дума — закон. Без колебание. Чужденците са врагове. Те правят ватусите роби. Всеки враг трябва да умре. Ясно, безсъмнено, закон… А сега? Трябваше ли да умре и този бял, който също мрази робството? Дали законът на ватусите не е остарял? Дали белите дяволи наистина са се променили? Има ли добри бели дяволи като ловеца на пеперуди?

А дали бащата на Малката бяла жена не е зъл дух, който мами бедния Рудахигва, иска да го направи предател?

Кое е вярното?

Ватусът отново опря гръб в масивната плоча, заби крака и ръце в издатините на зидарията, напрегна мускули. Още! Още! Последно усилие! Отровните пари стискаха гърлото му. Плочата сякаш се поотлепи от отвора. Но той не издържа. Кракът му се откачи и увисна. Рудахигва едва се задържа на ръце да не политне надолу. При все това не се отчая. Издигна се пак, нагласи здраво пръстите си изпъна отново гръб. Още малко! Още едно усилие! Ако не успее сега, въобще няма да успее. Не би могъл да даде друго подобно усилие. И ето плочата поолекна, отцепи се от отвора. А сега? Той опита да премести крака си на по-горната междина в каменната зидария, но и тоя път изгуби опора и плочата хлопна на старото си място.