Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Отдалеч се чува шумна глъчка, лай и вик. Задава се стадо павиани. Най-отпред зъл самец с дълга грива и яки зъби като леопард. Той преобръща камъните, кърти пътем кората на дърветата, търси личинки и червеи. Пипне ли скорпион, откъсва му жилото, после налапва обезвредената плячка.

Стадото стига водата. Стражите се качват на дърветата. Това е водопой, не е шега работа. Най-опасното място. Всяко пиене на вода е среща със смъртта. Край всеки водопой дебнат хищниците.

Маймунският вожд се напива пръв. Ясно, няма опасност. Тогава всички се нахвърлят на водата, прежаднели в душната нощ. Но някой от караулите извиква. Ревват всички стражи. Маймуните се озовават мълниеносно по дърветата. Вой и крясък. Такъв крясък, на какъвто са способни само маймуни…

Люба се сепна. Отвори очи. След страшното снощно преживяване тя бе изгубила всякаква сила. Бе спала цяла нощ. Всъщност това надали можеше да се нарече сън. То беше повече мъка, продължение на изживения ужас, един целонощен кошмар, прекъсван от трескави стряскания и продължаван начаса, натрапен от смазаното, жадуващо отдих тяло.

Девойката се огледа. Впрочем къде се намираше? Кой беше тоя млад мъж с очилата? Къде го бе видяла? Къде, кога? Тя трепна. Споменът изпълни съзнанието й… Драконът… Андромеда… И Персей… Персей… С очила, сух, по-скоро дребен, с приведени плещи. Не можеше да повярва, че е същият човек, който отвлече драконите и я спаси с риск за живота си. Възможно ли беше — той, този скромен, почти свит младеж?

Тя излезе от палатката.

— Баща ми! Къде е баща ми?

Анри Льоблан и Жозеф Симон довършваха приготовленията си. Простият сал вече беше готов. Оставаше да натоварят кирките и нарочните чували за златото, нагласени от Зигфрид Ерлих. Притъмняла в блясъка на настъпилия ден, зинала като мрачна паст сред сивия масив на гранитната стена, която се оглеждаше уверено в езерната повърхност, Огнената пещера ги мамеше, притегляше ги с непреодолимата мощ на очакваното богатство.

Анри отдели поглед от острова с мъка. И пак стоеше като хипнотизиран. А може би наистина беше хипнотизиран. Огнената пещера тиранизираше цялото му съзнание. Алчността го бе сграбчила в лепливите си пипала, беше изсмукала от душата му всяко друго чувство, впръскала в очите му граблив блясък. Там лежеше златото му. Идваше решителният миг. Още малко и щеше да отмъсти. Щеше да вземе това, което замисляха да му ограбят.

Затова не можа да се върне веднага сред действителността, да се отдели от примамливото видение, от златния му ореол.

Люба повтори въпроса си, обърната този път към мулата:

— Де е баща ми?

Жозеф отвърна:

— Отиде с ватуса. Навярно на острова. Снощи.

— И не се е върнал още?

Жозеф отговори утешително:

— Е! Ще се върне. Закъснели са. Затова не са посмели да прегазят по тъмно езерото.

Девойката поклати глава.

— Не! Не е така! Цяла нощ да се губи и да не се върне, да не се обади… Отивам да го търся!

Анри се обърна. Привидно твърд, в гласа му прозвуча някаква нотка на виновност:

— Мадемоазел Наумова, почакайте ни малко тук! След час ще се върнем. Надявам се баща ви да се прибере дотогава. Ако го няма, ще го подирим всички…

— А вие накъде?

Той не отговори направо.

— Имаме малко работа.

— Къде? На острова ли?

— Там — отвърна уклончиво Анри.

— Тогава елате с мен! Ще ви преведа през брода.

Белгиецът поклати глава упорито.

— Пещерата не може да се достигне оттам. Само откъм езерото.

Люба се изчерви от гняв.

— А не може ли работата ви да изчака спасяването на един човек? Един човек в беда!

Анри се сопна:

— Не съм уверен дали е в беда. Освен това всеки сам за себе си преценява коя работа е по-важна. Казах ви — почакайте! Само час! После ще го търсим.

Люба се надигна. Запаса револвера.

— Извинете! Смятах, че се намирам сред хора. Мамила съм се. Имам достатъчно сили да го потърся сама. Сбогом!

И тръгна по същия път, по който снощи бе минал Наумов.

Льоблан погледна след нея раздвоен, но скоро махна с ръка. Ще се върне. Ще се уплаши и ще се върне. Не беше виждал бяла жена, която да се реши да навлезе сама в джунглата.

А пещерата отсреща го притегляше с магнита на скритите си съкровища. Той трябваше да я достигне час по-скоро, да отмъсти, да грабне това, което е негово, и да си ходи. Не беше тръгнал да спасява, когото и да е…

На пътя към съкровището можеше да се изпречи някое от чудовищата. Трябваше да предвиди такава среща. Трябваше да се подготви за всяка случайност.