Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Люба го изгледа гневно.

— Личи си, че е джунгла. Щом като смели мъже, уж културни хора, забравят възпитанието си…

Анри я прекъсна:

— Аз имам цел. Почти съм я достигнал. Голяма цел! Два пъти вие ми попречвате да я осъществя. Но какво ли ви разправям? По-добре останете тук и чакайте!

Девойката тръгна отново. Обърна се и рече през рамо:

— Всеки подир своята цел. Не ми е известна вашата. Моята е ясна. Но пак повтарям — не допусках, че цивилизовани хора в джунглата могат да оставят в беда други хора, без да помогнат.

Младият мъж отвърна сърдито:

— В джунглата всички вървят заедно. Никой няма право да се отлъчва. Какво би станало, ако аз хукнех подир Манзилала, Жозеф подир Зигфрид Ерлих… Баща ви и гигантът знаят къде сме и са длъжни да ни намерят. Ако не си дойдат, то се знае, ще ги потърсим… Но запомнете — само след като си свършим работата. А ние не сме тук за празна разходка или за силни преживявания като вас например…

Люба вирна глава, без да му отговори, и навлезе в гъстака.

Анри се провикна подире и:

— Трети път няма да ви спасявам каквото и да стане!

Върна се, натисна сала и го избута към плитчината.

Жозеф подметна иронично:

— Не беше кавалерско!

Анри отговори грубо:

— Не сме дошли тук за кавалерство, а за злато!

Мулатът се усмихна. Известно му беше какво значи злато. Всичко избледнява пред него — любов, другарство, чест. И кавалерството, то се знае. Заговори ли гласът на златото, млъква всичко. Няма сила, която да отклони човека, когато е стъпил на златната пътека.

Или по-право, има — ножът!

Той се усмихна в предчувствие на близката наслада.

Зигфрид не се върна. Остана този очилат белгиец, който толкова добре познава животните. А няма представа за хората. Ако допускаше какво го очаква, той трябваше да изтича подир девойката, да спечели поне нея ведно с живота си. Защото златото не беше отредено за него. Защото, щом стъпеха обратно на този бряг, щеше да загуби живота си.

Жозеф избута сала със стъпилия на носа му белгиец. После и той скочи отгоре. Двамата с по едно папирусово стъбло подкараха направо към стръмната скала, в която зееше отворът на пещерата.

Езерото дремеше, нагрято от надигналото се слънце, което гонеше последните мъгли. Само сулфатарите не спираха да бълват жълтите си пари като великански лули. Дори като че ли се бяха оживили. Димът вече изригваше и от пещерата, свличаше се по дъното й като ленива въз душна река. Дали това имаше някаква връзка с нощното земетресение? И щеше ли да им попречи при влизането в златната рудница?

Двамата натискаха здраво папирусните колове и оглеждаха околността. Една среща с чудовищните господари на езерото можеше да им струва скъпо. Те носеха две тежкокалибрени пушки, които вършеха добра работа при лов на носорози, слонове и крокодили. Дали можеха да помогнат срещу тези двукраки крокодили?

Скоро се измъкнаха от папирусовия коридор. Останаха назад и надводните полянки от лотоси и лилии. Напреде им се ширнаха дълбоките, очистени от растителност води. Островът наедряваше, приближаваше. Гранитната стена се надигаше все повече над главите им. Обширната пещера, изкъртена в бялата кварцова жила, се очерта още по-релефно, скрила в тъмната си сянка своите несметни богатства…

И опасности…

Анри остави греблото, взе пушката. Взря се в зиналия отвор.

Къде пък изчезна снощи Зигфрид Ерлих? Защо не се върна? Дали не ги е преварил? Дали не дебне в мрака, готов да ги унищожи? Човек, годен да убие един умиращ, е годен на всичко.

А може би по-добре! Нека дебне! Анри ще се разправи наведнъж с двамата, тъй както е решил — вътре в пещерата. Ще ги простре сред богатството, заради което загина баща му. Ще ги остави като трупове там за назидание…

И в този момент може би не толкова жаждата за злато изпълваше мислите му, а отмъщението. Всяко нещо по реда си. Най-първо отмъщението. После другото…

А тая вироглава девойка! Безспорно той трябва да й помогне. Но не сега. Как тъй ще прекъсне наполовина делото си? Не беше свикнал да спира насред път. Щеше да й помогне, щеше да подири стария мъж. И то не само заради нея. Наумов му беше симпатичен. Някак уравновесен. И в отчаянието. Очите невинаги разкриват душата. Но тези очи не лъжеха…

И Манзилала изглеждаше почтен човек. Макар и страхлив. Анри знаеше какво е страх. Беше виждал какво изпитват градските жители при първата среща с джунглата. Нищо че е страхлив. Нима са по-добри тези двама жандармеристи? Смели, но смели за себе си. Със смелостта си годни за повече зло.