Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Девойката усещаше как пулсът й блъска в ушите, в гърлото, в очите, сякаш цялата тя се бе превърнала само в едно топуркащо от страх сърце. Ако я зърнеше, всичко щеше да свърши. Щеше да превърне и нея в каша. Ето при едно обръщане на главата малкото му оченце се спря на нея. Тя замръзна. Вече беше загубена. Но не. Не я забеляза. Люба знаеше, очите му са слаби. Разчита на носа и на ушите си. Затова, докато вятърът духаше насреща, имаше място за надежда. Само дотогава…

И все й се струваше, че сърцето й тупа тъй силно, че дори слонът го чува. Как да спре, как да успокои това сърце?

Великанът излезе от гъсталака, откъсна с хобот някаква вейка, размаха я да пропъди от гърба си дотегливите мухи, после я метна в уста. Мина на десет метра от вцепенената девойка, толкова близо, че тя видя пукнатините по изронените му бивни, чу куркането в търбуха му, подуши миризмата му. Но той не я усети. Изправи се до едно изсъхнало дърво, опря гръб о него и се залови да се чеше. Дънерът заскърца, поогъна се, но устоя.

Люба стоеше все така неподвижна в закритието си, вперила поглед в тромавата скала от месо, която пухтеше на няколко метра от нея. Пред лицето й висяха няколко прекрасни орхидеи. Тя само им се възхити — за един миг. И толкова. Повече не помисли за тях.

Внезапно най-близкият цвят трепна, раздвижи се, попълзя по вейката си. Без да отклони поглед от исполинския си съсед, само с крайчеца на окото Люба проследи оживялата орхидея. Всъщност никакъв цвят. А насекомо. Едра богомолка. Преди няколко дни младата операторка бе хванала в обектива на кинокамерата си такава хубавица в момента, когато разкъсваше един едър скакалец. Дяволски цвят, тъй я нарече баща й. И наистина надали би могло да й се избере по-подходящо име. Красота, по-богата, по-пищна от красотата на орхидея, съчетана с безпощадна ненаситност. Ето и сега дяволският цвят се нагласи по-удобно сред цветовете, разперил прекрасните си бели и червени венчелистчета и скръстил молитвено хищните предни лапи, готови да сграбчат като вълчи капан първата непредпазлива жертва, която се подмами от разкошните му багри.

Слонът отново стана неспокоен. Беше зло, раздразнително животно. Върна се назад, после внезапно се намъкна сред рафиевите палми, насочи се към езерото. Люба дълго слуша трясъка на прекършваните стъбла, докато най-сетне шумът му заглъхна.

Чак тогава девойката се осмели да тръгне по следите на баща си, към познатия брод, като не спираше да се ослушва боязливо.

Днес положително не й вървеше. Толкова лоши срещи толкова пречки! Друг път почти безлюдна, джунглата днес гъмжеше от врагове.

С диво грухтене, като разкъсваше лианите по пътя си, из храстите изскочи огромен брадавичест глиган. Люба зърна едрото му туловище с щръкналата по гърба четина, издадените над злата му зурла дълги глиги като извити ножове, едрите брадавици. Тя изтръпна. Глиганът я, бе забелязал и връхлиташе отгоре й като побесняла буца кал.

Да бяга? Накъде? Нима имаше надежда да му избяга, да се спаси от тази бясна ярост? Тогава? Люба не мисли много. Нямаше време. Подскочи и се залови за най-ниската лиана. Увисна на нея на две педи над префучалото животно. Глиганът сви назад с неподозирана пъргавина за тлъстото си тяло, после закръжи наоколо настървено, клекнал по колене, и заора пръстта с острите си зъби и дебело рило като плуг.

Уплашената девойка опита да се изкачи още по-нагоре. Това не й се удаде. Не само поради бодлите. Повече от умора. Ръцете й трепереха, изплъзваха се. Заплашваха всеки миг да я изпуснат върху побеснелия сърдитко.

Внезапно екна изстрел. Бясната буца подскочи, после падна на гръб и пририта. Люба се свлече на земята, подпря се о дървото, загледа ту умиращата дива свиня, ту неочаквания си спасител.

Зигфрид Ерлих свали пушката си.

— Накъде се е запътила госпожица Наумова? — за пита той. — Сама девойка в джунглата?

Люба успя да се овладее.

— Моля ви, елате с мен! Да подирим баща ми! Въпреки всичко не мога сама! Убедих се. Не съм страхлива, но все нещо ми попречва…

Той запита:

— Къде се губихте?

— На острова живее луд. Той ме отвлече. Затвори ме в един кладенец.

— На острова! — възкликна Ерлих. — Вие бяхте на острова?

— Да! Избягах през брода. Вашите приятели ми казаха, че баща ми с черния главатар са тръгнали по същия път. Елате с мен! Освен лудия няма друга опасност.

Немецът преценяваше бързо. Значи тъй, от острова! А дали е видяла златото? Дали го е пипала? Дали е заразена и тя? Там сега са черният гигант и баща й. Не се връщат. Защо ли? Дали и те няма да си дойдат натоварени със злато и… със зараза? Дали и те неволно няма да му подарят своите дялове?