Петър Бобев - Драконът от Луалаба

А девойката е хубава, дори прекалено хубава. Заслужава да живее богато, в разкош. Заслужава да бъде жена на милионер. Заслужава да носи името фрау Ерлих, да стане жена на богаташа Зигфрид Ерлих.

Той поклати глава.

— Не ви пускам! Решително! Елате с мен! Нека Анри и Жозеф се върнат. Тогава всички заедно ще търсим господин Наумов.

Сам се хареса. Правилно! Така трябваше да постъпи! Трябваше да я задържи при себе си като примамка — да не би старият (естественик или и той иманяр като тях) да офейка със златото.

Люба вирна глава.

— Искам помощ, не съвети! Дотегна ми от съвети! Не мога да чакам. Кой знае къде е сега баща ми? Сама ще ида…

Ерлих я прекъсва:

— Аз съм кавалер. Няма да оставя сама жена в джунглата. Но ви обещавам. Почакайте още половин час! Анри и Жозеф ще се върнат скоро…

Ерлих отдавна трябваше да бъде на брега, да ги посрещне. Цяла нощ бе следил кога ще тръгнат към езерото. Нима щеше да ги изпусне сега, накрая? Беше сигурен, че няма да го търсят. Щом пипнат богатството, и ще го зарежат. Сигурен беше и в друго — проклятието щеше да ги погуби, преди да се измъкнат от джунглата, но каква полза от това, когато той няма да ги намери, когато с тях загине и златото? Затова само тъй — на брега, да чака двамата вагабонти! А с него — девойката за примамка на стария… Само тъй…

Люба тръгна към брега.

— Отивам сама! — рече тя. — Ще се оправя някак си! А вие потърсете приятелите си, гледайте си вашите работи! Щом са по-важни от човешкия живот…

С два скока Ерлих я настигна. Сграбчи я в обятията си:

— Разберете! Не мога да ви пусна!

Тя опита да се отскубне от здравите му ръце.

— Как си позволявате?

Той не отстъпваше.

— Не знаете какво значите за мен! Колко сте ми скъпа! Там ще загинете! Няма да преживея това! Не мога без вас! Почувствувах го, когато ви видях за пръв път…

— Оставете ме!

— Елате! — теглеше я назад Ерлих. — Когато се върнат двамата, ще отидем да търсим баща ви ние. Не вие. За вас е опасно. Вие трябва да останете жива… Трябва… За никого другиго не съм държал толкова… За никого…

Тогава Люба го блъсна и извади пистолета:

— Махнете се! И да не сте посмели да ме последвате! Чувате ли? Назад! Гледайте си вашите работи!

Зигфрид опита да пристъпи към нея, но видял решителното огънче в очите й, предусетил опирането на показалеца й в спусъка, спря.

След това отново тръгна.

— Назад! — изкрещя Люба. — Иначе ще стрелям!

Той отстъпи. Какво друго му оставаше? Наистина имаше пушка. Но нима щеше да стреля върху нея? Да убие тая сладка примамка — примамка за баща й, но не по-малко желана примамка и за него… Отстъпи. Това във военната наука се нарича стратегическо отстъпление. За да прибегнеш до него е нужна интелигентност. Няма да връхлиташ като бивол я!

Зигфрид Ерлих се усмихна. Така разгневена, с искрящи очи, девойката му харесваше още повече. Не беше кукла. Имаше характер. Ако не беше златото, не би я изпуснал. Но сега ония двамата бяха по-важни. Защото носеха злато. След това идваше нейният ред. След златото — тя! Златото и тя… Ех, ако наистина постигнеше това!

Люба трепереше от възмущение. Къде беше попаднала? Сред какви хора? Хора или зверове? Хора, напълно подчинени на джунглата, на нейните зверски закони… Ясно, никой нямаше да й помогне…

Ето достигна брода. В тинята личаха безброй следи, повечето объркани, застъпени една с друга, и само някои по-отчетливи. Тези, малките, са нейните — на отиване и на връщане, преди да попадне в ръцете на горилата. Ония, босите — на лудия. Големите — на ватуския вожд, а до него, редом с него, на всеки две негови стъпки три по-малки — стъпките на баща й…

А това, каква беше тази криволичеща следа? Крокодил или питон? Спомнила си наскоро преживяната опасност, студената непреодолима прегръдка, тя се дръпна назад, огледа тревожно околността. И го видя. Някакво двуметрово тъмнокафяво напъстрено тяло пълзеше по тинята с несръчни извивки. Змия? Не! По-право змиорка. Вместо плавници — четири върви.

Ясно! Протоптерус! Двойнодишаща риба. С хриле за водата и с нещо подобно на дробове за сушата. Люба беше виждала как го ловяха негрите. В засушливия сезон тая чудна риба се заравя в тинята, обвива се в калъф от слуз и заспива. Спи няколко месеца до дъждовете, които напълват блатата. Тогава се събужда до новото засушаване. Негрите познават дупките й, забиват дълбоко копията си и извличат отвътре набодената риба. Обичат много месото й. По цели дни се ровят за нея из тинята.