Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Дръжте! — провикна се той. — Да ви изтегля.

Тя се хвана с все сила. Опрял нозе в тясната тераска, момъкът я измъкна нагоре. Измъкна я почти от зъбите на зиналите чудовища, които щракнаха напразно като огромни вълчи капани. Ноздрите им изфучаха яростно. Опашките им зашибаха вълните, туловищата се издигнаха над водата, очите им се изравниха с площадката, загледаха ги в упор с хищни, немигащи зеници като жълти стъклени чинии. Застояха се само за миг. После отново хлътнаха назад.

Анри каза кратко:

— Ще се изкатеря горе и ще ви издърпам.

Хвана се за лианата и запълзя ловко нагоре.

Люба извика подире му:

— Пазете се. Някой ме блъсна.

— Кой?

— Не знам. Не видях — човек или звяр…

Изведнъж младият мъж се строполи долу заедно с лианата.

Над скалата се подаде лудият, намръщен, свиреп. Скръсти ръце на гърдите. Загледа ги настойчиво, с жестока наслада.

— Това е той! — пошепна Люба. — Лудият!

Анри реши бързо. Хвана края на лианата и го подхвърли.

— Дръж! — извика той заповеднически.

Лудият неволно се подчини на властния му глас. Улови лианата. Загледа го недоумяващ.

— Вържи я пак за дървото! — заповяда Анри със същия тон, с който говореше на животните във фермата. Трябваше да действува на рефлексите му, да не го остави да се опомни.

Този път сгреши. Насреща му стоеше луд, но човек. Имаше рефлекси, имаше и разум. Объркан разум наистина, но разум. С някаква логика — своеобразна, подчинена на своята мания. Не инстинкт. Този разум веднага за говори. Не се остави да бъде подведен, да бъде подчинен, както се подчинява инстинктът.

Лудият хвърли обратно лианата с гневно движение.

— Пипнах ли ви? — изфуча той през зъби. — Най-сетне! Ха сега! Нахранете ми церберите!

Люба мълчеше. Само гледаше, преценяваше — няма ли някаква възможност за спасение. Но Анри не го познаваше, не се бе сблъсквал с безумната му упоритост.

— Я спусни друга лиана! — рече той отново. — Ще дойда горе да се разберем.

Девойката сложи ръка на рамото му:

— Оставете! Той е луд. Опасно луд. Дошъл е тук с някакви златотърсачи. Всички загинали. Само той оцелял, но полудял.

— Тъй ли? — възкликна Анри и отново се обърна към лудия. — Аз съм Анри Льоблан. Чуваш ли, Льоблан? Познаваш ли го?

Лудият го загледа с трескавите си очи. В тях преми на някаква сянка. Забули безумния им блясък.

— Льоблан! — изфъфли той смутен. — Льоблан!

После тръсна глава.

— Идваш да делим, така ли? Но няма! Никого не искам да знам. Човеци, пфу! — мравки, насекоми, микроби. А аз съм дух, аз съм демон… Сила и власт… Цялото злато е мое. Аз съм най-богатият… Златото е власт… По-мощен и от демон… Всемогъщ… Никой не може да се мери с мен…

Той млъкна. Отново скръсти ръце.

— Стойте там! Стойте! Докато прегладнеят дракончетата ми. Тогава Андромеда и Персей ще ги нахранят. Аз съм всемогъщ… Променям историята… Коригирам легендите… Персей няма да спаси Андромеда. Персей ще загине с Андромеда…

Той отскочи назад. Хвърленият от Анри камък прелетя на сантиметър от лицето му. После отново се наведе.

— Няма да ме улучиш, Персей! Никой не може да ме улучи. Защото съм демон, неуязвим. Аз вече ще ви оставя. Дракончетата могат да чакат. Търпеливи са. Ще ви дочакат. А аз имам още работа.

Той потри ръце.

— Хубава работа! Остават ми още двама — Червенокосият и мулатът. И с тях ще се справя както с вас. Персей и Андромеда — при драконите, старият и черният — в кладенеца. Ти го знаеш, Ирен. Уютно място, нали?

Люба потръпна. Значи тъй! Значи затова баща й не се връща. Затова не се обажда. В тази вонеща дупка, от която Люба едва успя да се измъкне. А той е стар. Макар и издръжлив, трениран, не би могъл да се изкатери по отвесната стена.

Лудият се изкиска.

— Но те няма да излязат! Няма! Аз затиснах отвора с каменна плоча. Тежка каменна плоча. И те никога няма да се измъкнат. Ще си останат там. Там! Ще умрат от глад и от жажда! Всеки, който посегне на златото ми, ще умре. И ти, Ирен! Ти, която ме докара тук, заради която преживях всичко. Толкова мъка… И когато драконът почне да разкъсва тялото ти, спомни си, че и ти тъй безсърдечно разкъса моята душа… А душата боли повече… Много повече…

И се дръпна зад скалата. След малко девойката го видя да прегазва брода уверен, изпъчен, горд, почувствувал, се истински демон в лудостта си. Скри се зад папирусовата стена.

А двата динозавъра продължаваха да дебнат. Но вече не тъй настървено. По-уверено. Плячката нямаше да избяга. Дори се заиграха. Запремятаха изумрудените си туловища, заогъваха ги в своята чудовищна грация. Отъркваха ласкаво гърбове, сплитаха лапи и опашки, хапеха се нежно със страхотните челюсти багери.