Петър Бобев - Драконът от Луалаба

— Къде е сега ватусът?

— Не знам.

Мулатът отпусна хванатия камък, убеден, че не е в състояние да му помогне. Нямаше смисъл да си губи времето. Трябваше да продължи своята работа. И да бърза. Отде да знае какво му крои негърският главатар? Да се измъкне, преди черната горила да стигне селото си и да вдигне в тревога рошавите си поданици, да удари тамтамите, да насъска подире му своите главорези с техните тежки като копия стрели.

Без да каже, мълчаливо, със стиснати зъби той се обърна назад. Наумов, разбрал решението му, промълви с последни сили:

— Тогава, ако видите дъщеря ми, кажете й…

Може би той самият не довърши, може би Жозеф не чу докрай молбата му… Всъщност това нямаше значение. Дъщерята, дори да научеше желанието му, не можеше да му помогне.

Жозеф се върна при чувала, продължи да го пълни. Впрочем в случая губеше само той. Наумов и без това беше обречен. Дали щеше да свърши тук, под земята, или в плантацията на братовчеда, след като отнесе дотам златото — за него беше все едно. Но за Жозеф значеше много — значеше тридесет-четиридесет кила по-малко…

Той трепна. Едра сянка затули входа. Едновременно с настъпилия здрач лумна сиянието на гнилите кости, заблещука със студени пламъчета като чудновата хладна жарава. Синкави въглени замъждукаха навред, от входа до димящата пукнатина.

Жозеф се обърна рязко. Косата му настръхна. Кръвта изстина. Дъхът му спря. Той изпусна торбата, отстъпи назад крачка, две.

От водата се измъкна бавно, с присъщата му тромавост, женският динозавър, зафуча, заклати се тежко. Ето еднорогата глава, зъбатите челюсти, жестоките жълтеникави очи, сякаш изковани от същия метал, който изпълваше пещерата, вторачени в него със същия метален блясък, със същата хипнотична мощ. Ето огненият, опипващ въздуха език като неспокоен пламък. Ето кобалтовосинята гуша, златистият корем, сякаш напудрен със златния прах на блестящите кристали, върху които бе лежал. Ето уродливите предни лапички, търбухът, мощните колене, които се подадоха от разплисканата вода.

Чудовището се заклати бавно напред, като щракаше със зъби и сумтеше тежко. Бавно, непохватно. Една крачка. Почивка. Втора крачка. Почивка. Трета…

Жозеф продължи да отстъпва уплашен и недоволен. Само това нямаше да си прости. Всичко друго може! Но това! Как не съобрази, как така пропусна? За пръв път! Замаян от съкровището, бе забравил пушката си вън на сала. Впрочем дали и тя би му помогнала? Имаше ли сила, която да пробие тази рогова броня, да улучи някой важен орган, да срази тоя колос от груба мощ?

Динозавърът се провлече навътре, втренчил огромните си очища в набелязаната отстъпваща жертва. Още една четириметрова крачка. Наведе се, раззина уста.

Жозеф се покатери по полегатата стена, забрави богатството. Още по-нагоре! Но чудовището го беше видяло, не го изпущаше из поглед. Мъкнеше се подир него, пръхтеше. Патешките му лапи се препъваха в скъпоценните буци, затъваха в гробната постеля, която хруптеше под тях като мачкан папур. Но не се отказваше от плячката си. Виждаше, че няма къде да му избяга. Все по-често протягаше напред озъбена морда. Жозеф отскачаше уплашен на педя пред щракналите челюсти. Лазеше, дереше дланите си в ръбестите кристали на кварцовата стена.

Ръката му натисна нещо меко, което хлътна, смачка се като яйчна черупка. Той погледна и се дръпна като опарен. Беше се подпрял на човешкия череп.

Стисна зъби. Значи тъй! Значи и той като този нещастник… Да остави тук костите си, за да засветят и те така като зловещи привидения…

Не… Жозеф Симон не е дошъл тук, за да остави костите си, за да украсява с тях стените на Огнената пещера… Не… Друга цел има той — голяма… Има и сила, има и смелост… Когато трябва, знае да бъде смел… Сега също…

Той вече бе сглобил плана си, беше преценил шансовете на врага си, неговата сила и неговите слаби страни…

Беше се изкачил високо, наравно с главата му.

Жозеф го изчака хладнокръвно и когато чудовището проточи към него зиналата си паст, той се метна на челото му, залови се с две ръце за острия рог колкото да се задържи и преди гигантът да се опомни, преди мудната му нервна система да реагира, притича по люспестия му гръб десетина крачки, хлъзна се по опашката и скочи на пода.

Смаяният хищник завъртя безпомощно глава, заудря с опашка, затъпка на място. Какво стана, къде изчезна плячката, къде се дяна месото?

И додето той се суетеше нерешителен и объркан, Жозеф притича до сала, метна до пушката торбата със златото, хвана папирусния прът. Заработи лудо, трескаво. Салът взе да се отдалечава от острова.