Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Салът се разлюшка. Жозеф легна отгоре му, за да се удържи, прегърнал с една ръка празната пушка, а с другата — златния чувал.

И се удържа. Най-сетне страшната агония свърши. Драконът се подхвърли още веднъж над вълните, преди да потъне като залята от наводнение скала. Изчезна.

Наумов разбра. Не можеше да се спаси през пещерата. Тогава — по стария път, през кладенеца! Трябваше да отмести плочата! Трябваше! Длъжен беше! Нищо че беше тежка. Нищо че силите му не достигаха.

Тази мисъл не излизаше от съзнанието му. Блъскаше настойчиво, диреше изход, решение. Плочата! Да се отмести…

Изведнъж той се надигна. Колко нелепо! Та как не се сети досега? Там, където не достига мускулната сила, идват на помощ оръдията на труда. От хилядолетия насам човекът е вдигал тежестите с лост. Лостът щеше да го спаси и днес. Лостът — копието на Рудахигва. То щеше да замести мускулите на ватуса.

По-бързо! Докато още има сила, докато още може да се движи, докато още не се е задушил напълно, докато не е почнало ново изригване на газове.

Той изпълзя до кладенеца, задавен от кашлица, светна с фенерчето си, изтръска от копието умрялата най-сетне глава на наята и се хвана за стълбата. Достигна отвора, огледа го до последната подробност.

Ето тук, в тази пукнатина, през която лудият провря змията, би могъл да се закрепи лост. Той натика дръжката на копието, нагласи я, натисна другия й край.

Още! Още! Камъкът не се поклащаше. Натисна по-силно. Прътът се огъна. Запращя. Ами ако се счупеше? Какво щеше да прави тогава? И пак нищо! Никакво мръдване! Плочата сякаш беше залепена за отвора.

Наумов отмести малко дръжката, намери й нова опорна точка. Увисна с цялата си тежест.

И усети. Товарът олекна. Надигна се. Може би само един сантиметър, но то стигаше. Нали се бе отлепил?

Той отклони леко копието и плочата се отмести на няколко пръста встрани. Натисна пак. Ето през тясната пролука блесна денят! Сърцето му се разтуптя от напрежение и от радост.

Ново усилие! И свободата сякаш надзърна със слънцето. Наумов продължи да разширява отвора, докато прецени, че вече може да се промуши през него. Върна се долу сред сярната мъгла, взе пушката и така, вече въоръжен, изпълзя от кладенеца.

Още щом стъпи вън и изгуби съзнание. Силите му бяха стигнали дотук. Дори по-млад човек не би могъл да издържи повече.

Колко ли време бе лежал така в несвяст на земята в Коничната кула над серния кладенец? Събуди се с една мисъл — нямаше право да лежи. Колкото зле да се чувствуваше. Макар че стомахът му искаше да се върне в устата, макар че сърцето му биеше като юмрук в гърдите, въпреки че пред очите му плаваха алени облаци.

Той беше баща. Щом е създал дете, трябва да го запази. Дори животните се жертвуват за децата си. Какво остава за човека. Човекът, освен родителския инстинкт има разум, съзнание, чувство за дълг. И още нещо — та нали той доведе Люба тук, той я подмами с възторжените си описания. Уж за добро! Да види, да научи, да създаде и тя нещо. Какво богатство за научно-популярния филм предлагаше тая приказна страна! Греби с шепи! Само насочвай камерата и снимай!

Наумов отвори очи. И трепна. Над лицето му се бе озъбила една отвратителна муцуна. Хиена! Сметнала го беше мъртъв, готвеше се за пир.

Естественикът се надигна с мъка. А трябваше да стане, да покаже на тая противна твар, че е жив, че няма да умира. Извика, замахна с приклада. Хиената отскочи, но не избяга. Застана насреща му на пет крачки, като се озъби сърдито. Навярно беше много гладна. Затова се бе престрашила да се покаже денем.

„Вижда колко съм слаб — помисли си Наумов. — Инстинктивно го усеща. Затова чака, затова не се маха.“

Той надигна пушката. Но се овладя навреме. Не биваше още. Не биваше да се издава. Ако се появеше лудият, не би могъл да му окаже никаква съпротива. И не само лудият. Рудахигва също. Със своето чувство за дълг. Не по-малко опасен в своето раздвоение.

Наумов се изправи, като се подпираше о каменния зид. Отново му се зави свят, но той опря гръб в стената и се задържа. Не падна. Нямаше право да пада. Остана прав. После тръгна все покрай стената, като се придържаше о нея с ръце. Достигна изхода на кулата, излезе вън, на древната улица, повлече се надолу към брега, все край развалините.

Някога и тук, както в Зимбабве, ще плъзнат пълчищата на иманярите, изследователите и любопитните без делници. Ще разорат като къртици всяка педя земя, ще разкъртят стените. Дали ще намерят нещо, което да хвърли повече светлина върху тайнствените африкански строители: някакви съдове, фрески, писмени знаци? Този нов град ще разпали въображението на учените, ще раздуха загасналите спорове, ще подсили или ще отрече старите хипотези, ще създаде нови…