Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Дали и тук нямаше да намерят някоя статуйка на египетски фараон, както намериха в Зимбабве глинената фигурка на Тутмос от петнадесетия век преди нашето леточисление? И за какво я намериха? Да оплете още повече и без това несигурните хипотези…

Той изправи глава. Сега имаше само една задача — да намери Люба! Само това!

Из развалините пълзяха безброй насекоми, стоноги, паяци. Пробягваха едри скорпиони с вдигнати над гърба коремчета, готови мигновено да забият във врага отровните си кукички. Гущери агами го дебнеха от камънаците и кимаха учудено с червените си глави. Пред краката му пълзяха смокове, слепоци и пепелянки, но той не ги забелязваше. Между два сринати каменни блока надзърташе ная с издута шия и съскаше злобно.

А хиената не оставаше назад. Следваше го с гузната си походка, скимтеше тихо от глад. Защо плячката бяга? Защо не пада?

Наумов се обръщаше понякога, замахваше с пушката. Лешоядката изтопуркваше няколко крачки назад, но бързо спираше, озъбваше се злобно и отново се прокрадваше към него.

Не току-тъй я мразят всички. Не току-тъй се носи зловещата й слава. Надали има друг звяр по-презиран, по-ненавистен. Наумов беше слушал безброй нелепости за нея. И от бели, и от негри, и от араби. Особено от арабите. Тъй разправяха те: хиените са хора, големи грешници, осъдени заради греховете си на вечни мъки. Смехът им не е смях, а стон, дяволски плач. Други пък настояваха: не, не са наказани грешници, а магьосници, слуги на шейтана. Денем се разхождат като всички хора и само нощем се превръщат в животни.

А тази? Защо бе забравила да стане човек? Та сега е ден.

С един поглед на проклетите си очи могат да спрат сърцето на човека, да изсушат вътрешностите му, да му вземат разсъдъка. Могат да хипнотизират човека.

Един убил хиена и на другия ден се събудил… жена.

Легенди — една от друга по-нелепи…

Но зверът си е звяр. Опасен особено за слаби, за болни хора. Понякога се осмелява да нападне и здрав човек. Зъбите му като секачи за арматура. С тях троши костите на мършата. Колко му е да прегризе един човешки гръклян.

Наумов трябваше да се задържи на крака на всяка цена. Паднеше ли — край. Хищницата губеше търпение. Притичваше към него по-смело, показваше по-често оголените си жълти зъби.

Няма що. Ще я застреля.

Той насочи цевта. Дали бе виждала и друг път подобно оръжие, дали бе изпитвала парещата му болка или само инстинктивно бе предугадила заплахата? Тоя път хиената се обърна рязко и се скри сред развалините.

Наумов излезе от града. Почти под краката му се разбяга цяло стадо скални дамани. Винаги се бе удивлявал на тяхното умение да се катерят по отвесните скали. Толкова ловко, колкото гущерите геко. Бягаха и викаха като маймуни. Изпокриха се между камънаците и оттам, вече на сигурно, почнаха да надзъртат с любопитни очи. Вече спокойно и умно.

Когато нощем чуят техния писък, африканците знаят, че по скалите броди леопард, най-злият им враг. Даманите са дневни животни. Нощем мълчат. Само от страх пред него се развикват. Затова пък денем пищят при нужда и без нужда. Достатъчно е само някои да наруши ленивия им покой, да прекъсне сладката им дрямка.

Наумов усети, че се освежава. Можеше да върви, без да се подпира. Мъглата пред очите му се поразсея. Гаденето в стомаха престана. Чистият въздух оказваше своето действие.

Би опитал този плод. Пред краката му се бе разпълзяла нашироко тънка разклонена ластуна, отрупана с дълбоко нарязани листа, под които се гушеха множество дребни зелени топки. Диви дини! Не тъй вкусни като прекрасните плодове от родните бостани, но все пак дини — сладки, сочни, освежителни. Родината им е на няколкостотин километра оттук, в пустинята Калахари. През дъждовния период дините поникват, обрастват всяка падина, където може да се задържи влага, избуяват, връзват плодове. Тогава всички животни от съседните области навлизат в пустинята на динено пиршество. Слонове, носорози, жирафи, лъвове. Всеки бърза да се нагости с освежаващите плодове.

Някоя прелетна птица може би е донесла една динена семка, чието потомство е превзело острова. Друга пък е посадила дивите пъпеши, които са сплели дългите си врежове с дините.

Наумов откъсна един плод, дребен, не по-голям от юмрука му, сцепи го и го поднесе към устата си. Но не можа да го вкуси. Стомахът му отказа дори тази свежа храна.

Пред него се стелеше тайнственото езеро, просторно и тихо, оградено със зеленоватата кадифена тераса на тръстиките и папируса, над които се надигаше внушителна джунглата. Долу, почти в краката му, почваше бродът, очертан с две алеи от лотоси и водни лилии. Към отсрещния край, близо до снощния им лагер, бързаше дървен сал с единствен гребец. Като че ли мулатът. Наумов не му се сърдеше, че го изостави. От такива хора не очакваше другарство. Би се учудил от обратното — ако Жозеф Симон бе пренебрегнал златото и бе опитал да му помогне. Ясно, бе взел злато и се връщаше, постигнал това, за което бе дошъл. Много неща вече ставаха ясни на стария естественик — готовността на немеца и мулата да го придружат в търсенето на дъщеря му; тайнственото присъединяване на звероловеца и решителният им отказ снощи да го придружат. Те бяха само използували благосклонността на черния гигант към Наумов и дъщеря му, за да прекосят необезпокоявани владенията му, бяха си послужили с тях като с прости оръдия и когато сметнаха, че са им излишни, ги захвърлиха, изоставиха ги на съдбата им.