Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Анри подметна иронично:

— Познавах някои проповедници, които анатемосваха презрения метал, докато се доберяха до него… Аз знам едно — всяка валута се крепи на златото.

— Не всяка. И наистина чудно е, смешно дори, че днес, в нашата епоха, може да се смятат израз на богатство не трудът, не създадените от него блага, а натрупаните в трезора на банката кюлчета безполезен метал.

Наумов постави ръка на рамото му.

— Всъщност вие не съзнавате колко сте богат — с приключения, със знания, с опит, с вашата дарба. Вашата дарба да се справяте с животните струва повече от…

Анри го прекъсна с уморено движение на ръката:

— Нямам представа каква е цената й вън от джунглата. Тук струва само живота. А животът е в едно и също време и най-скъпото, и най-евтиното благо. За теб най-скъпото, за другите най-евтиното. Затова, за тая дарба, както я наричате, получавам заплата на ратай, на добре платен ратай… Не ми говорете повече, моля ви! Може би и аз се измъчвам от някакви съмнения. Не раздухвайте жарта на съмненията ми… По вашата логика излиза, че и пигмеят, когато убие една окапи, е богат. Тъй казва той: „Стомахът ми е пълен, какво повече мога да желая?“ Неговите потребности са малки. А аз съм цивилизован човек.

Люба го пресече разгорещено:

— Само по потребностите ли се мери цивилизоваността? Няма ли още нещо? Нещо като етика…

Доловил в гласа й някаква високомерна нотка на превъзходство, на зле скрит укор, той се обърна засегнат:

— Може би и аз имам някаква етика… Не само златото… Още нещо — отмъщение!

Анри млъкна. Но изведнъж реши.

— Виждам, вие не сте като тях. Като Зигфрид и Жозеф. Мога да ви го кажа. Дошъл съм тук не само от алчност… Не… Аз трябва да отмъстя. Това е главното. Другото е част от отмъщението.

Той неволно зашепна:

— Те, двамата, убиха баща ми, за да ограбят тайната му. Да ви разправям ли повече? Баща ми открил Огнената пещера. И когато другарите му загинали, той тръгнал надолу по реката болен, засегнат от проклятието. Те го намерили и го убили… Тия двамата… Е, какво ще кажете сега? Имам ли право?

Люба и баща й го гледаха със смаяни очи. Прочел съчувствието в погледите им, Анри продължи трескаво:

— Аз съм възмездието. За вулгарно убийство с цел за грабеж по целия свят има само едно наказание — смърт. Аз съм ги осъдил. Остава да изпълня присъдата…

— Момко — прекъсна го Наумов. — Помислете си! Докъде бихме стигнали, ако всеки сам почне да издава присъди и сам да ги изпълнява — обвинител, съдия и палач… Затова е обществото. Затова то е създало правосъдие, закони, съдии…

Белгиецът се бе зачервил от възбуждение.

— Лесно се дават съвети за благоразумие… Ако не си засегнат… Но когато знаеш кой е убил баща ти, как го е убил и защо… О, тогава всеки почва да мисли другояче. Съвсем различно. Правосъдие, казвате. Е, какво? Да ги оставя да ограбят златото и да избягат някъде, към Родезия, към Уганда, а аз да ги търся, да събирам доказателства… О, не… Ние сме в джунглата. Тук владее законът на джунглата, законът на пантерата… Да победиш — не е важно как, със сила, с коварство, из засада откъм гърба — но да победиш…

Наумов поклати глава.

— Не! Човекът не е пантера. Човекът е човек. Където и да попадне — в джунглата, на морското дъно, на Марс дори, — той носи със себе си своите закони. За хората действуват човешките закони. И защо от цялата джунгла избирате само закона на пантерата? Защо не се подчините на някой друг закон, да речем, на антилопите? Или на термитите? По-лоши ли са?

Анри заговори тихо:

— Вижте, мосьо Наумов. Аз не умея да споря. Особено с начетен човек. Вие сте учен, аз — прост ловец. Но имам свои разбирания, твърди. Аз съм дал клетва, И ще отмъстя. Никой няма да ме отклони с никакви доводи, колкото убедителни да са. Да се разберем. Да не бавя вас, да не бавите мен. Ако ме изчакате да свърша това, което съм намислил, ще се връщаме заедно. Ако не сте съгласни, тръгнете си. Аз оставам, докато си свърша работата. Това е…

Внезапно Люба извика.

Двамата мъже се обърнаха. Рудахигва бе застанал на пътя им, огромен, цял дънер от абанос, протегнал напред копието си.

— Стойте! — извика той гърлено. — Всеки, който е видял дяволския камък, ще умре! Тъй нарежда тамтамът. Тъй нарежда Изворът на мъдростта.

Тримата стояха насреща му слисани.

А над гората продължаваше да кънти бумтежът на тамтамите, все по-бързо, все по-настойчиво, все по-зло вещо — като смъртна присъда…

Жозеф повярва, че се е спасил. Вече доближаваше брега. Водните лилии се сгъстяваха, а отсреща се възправяше папирусовият посев, когато отзаде му се чу вледеняващият рев на динозавъра.