Петър Бобев - Драконът от Луалаба

„Ще ме издаде!“ — изруга на ум мулатът и се приготви да се покаже, за да не възбуди излишни подозрения в жертвата си. Не допусна, че токът биеше тревога за друга опасност.

Дали не беше по-добре да скрие златото, както му хрумна в пещерата, и да се покаже пред немеца така, с голи ръце?

Той се озърна да потърси сгодно скривалище. В този миг видя зад гърба си една полугола брадата фигура, която се бе надвесила над него с нож в ръка. Изненадан от неочакваното обръщане, лудият изведнъж реши и се метна отгоре му. Жозеф посрещна нападението, стисна в здравите си пръсти ръката с ножа. Не свари да измъкне своя нож. Двамата се сборичкаха, преметнаха се сред тревите.

— Не го давам! — ръмжеше лудият с пяна на уста. — Златото е мое! Мое…

Без да отрони ни дума, мулатът стискаше китката му, опитваше да я извие, да я принуди да пусне оръжието си, като се мъчеше да освободи лявата си ръка, за да извади и той своя нож. Лудият се бореше като звяр. Мускулите му бяха добили здравината на звяр. И издръжливостта му беше издръжливост на звяр. Жозеф въпреки своята атлетическа сила усещаше как противникът му надделяваше. Друг път не бе чувствувал такава слабост. Толкова силен ли беше този побеснял нападател?

Лудият не спираше да ръмжи и да се заканва:

— Крадец! Оставяй златото и бягай! Бягай по-бързо! Никой няма право да го пипне! То е мое! Само мое!

— Да не си го купил? — пресече го задъхан мулатът.

— Купил съм го! — отвърна с прекъсване побърканият. — Купил съм го с мъка, със страдание. Всички умряха. Само аз оцелях. Мъката — най-скъпата цена…

Изведнъж той се отблъсна напред. Жозеф усети, че петите му се спънаха в чувала със златото, изгуби равновесие и политна по гръб. Врагът му падна отгоре му. Изтърва ножа. Мулатът посегна да го грабне, но лудият го превари. Натисна с коляно протегнатата му ръка и стовари в лицето му юмрука си. Удари повторно, потрети. От носа на Жозеф рукна кръв. Главата му се зашемети.

Лудият го изгледа презрително.

— Какво се лакомиш и ти? — сви устни той. — Защо ти е злато? Като ще умреш… Който е влизал в пещерата, който се е докосвал до златото, умира… Ти си обречен — все едно вече мъртъв… За мен си мъртвец… Вече ти виждам костите, бялнали се сред тресавищата… Проклятието те е белязало… Не знаеш ли?

Пусна го, грабна златната торба и хукна към езерото.

— А ти не се зъби… Примири се… Вземи причастието си… Остава ми да се справя още с един… С Червенокосия… Само той… И златото ще си бъде пак само мое…

Но Жозеф се опомни, скочи подире му, хвана го за глезена, увисна на него. Беглецът не спря, а го повлече подире си към брега. В този миг проехтя изстрел. Лудият спря. Закова се на място. Лицето му се изпъна, а ръцете му сякаш омекнаха, увиснаха надолу, изпуснаха торбата, която се стовари с цялата си тежест върху ръцете на мулата. После краката му се подкосиха и голото му бронзово тяло се свлече на земята. Под плешката му потече алена струйка.

Из гъсталака изскочи Зигфрид Ерлих с пушка в ръка.

— Свърших ли го? — усмихна се той.

Жозеф го изгледа, изтръпнал от уплаха. Дали идеше неговият ред? Дали сега щеше да отправи следващия куршум в неговите гърди?

Но не. Не се гласеше да го убива. Иначе защо би отпуснал оръжието си? Не би издебнал по-сгоден случай да се отърве от него. Никога не би го заварил тъй неподготвен, обезвреден, прострян на земята без никаква възможност за самозащита.

Защо не го убиваше? Какво кроеше?

Да не би пък наистина — приятелство?

Ако е така, още по-зле за него. Глупак! Щом не умее да се възползува от случая, напразно заема място на тоя свят. Глупаците не заслужават да живеят.

Златото е малко. Малко е даже за един човек. Камо ли за повече.

Зигфрид погледна чувала.

— Само това ли?

Жозеф отвърна:

— Само толкова… Не видя ли — драконът…

— Трябва пак да се ходи! — поклати глава немецът. — Малко е! За кого по-напред?

Мулатът си помисли неволно: „Аха! Ето защо ме пощади! Ще му се още!“

— Да ходи, който ще! — отвърна той. — Аз му се наситих.

И незабелязано посегна към ножа си, измъкна го, приготви се за нападението.

— Ти имаш ли представа как се стига там? — опита той да отвлече вниманието му. — Видя ли как убих едното чудовище, как другото ме гони дотук? А вътре? Всичко застлано с кости, цял метър гнили кости…

— А злато?

— Колкото щеш! Ама ако ти стиска! Аз не стъпвам повече…

Зигфрид заговори необикновено ласкаво:

— Отдъхни си! Изморен си, затова приказваш тъй. Като си починеш, ще идем двама. Не се мръщи! Повече трябва да се сърдя аз, дето не ме дочака. Отиде сам. Поиска да ме обереш. Нали познах? Но аз ти прощавам. Закъде са приятели, ако не си прощават? Злато е това, примамва. Затуй не ме дочака. Знам. И аз…