Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Жозеф се надигна бавно, привидно уморено, опитвайки да измами бдителността му. В следния миг намазаното със сока на строфантуса острие щеше да прониже гърдите на разбъбрилия се немец.

— Тъй значи! — процеди той през зъби. — Всеопрощаваща благост…

В този миг лудият, който лежеше неподвижен като труп, изведнъж изтръгна ножа му. После се метна отгоре му, замахна с отнетото оръжие. Жозеф едва свари да хване десницата му, да отклони смъртоносния замах. Сърцето му изстина. Устните му пресъхнаха от страх. Не беше нужно повече! Само едно драсване! И толкова… А той сам отрови острието, отрови го за себе си. Как да се спаси, как да го отхвърли? Едва сега разбра каква енергия притежават лудите, каква енергия още може да им придаде наближаващата смърт. Ясно, това бяха последните му усилия. От устата му се точеше червена струйка. Той щеше да умре. Но каква полза, ако преди това успееше да го докосне с ножа. Каква полза?

— Сега тебе! — ръмжеше побърканият през розова пяна, като дърпаше ръката си да я откопчи от отчаяната хватка на ръцете му. — После и другия… Последния…

Зигфрид вдигна пушката. Но не стреля веднага, за да не засегне случайно съучастника си. Още се нуждаеше от него. Не бързаше да го загуби. Затова изчака…

Жозеф виждаше само едно — блесналото отровно острие, от което се зъбеше смъртта. Той успя да сгъне крака и издебнал удобен момент, изтласка врага си назад, изтласка го със същия ужас, със същото отвращение, с което се отхвърля отровна змия. Лудият се блъсна в изненадания немец, удари неволно пушката му, свали я на земята. В първия миг не съобрази какво да стори. Зигфрид прецени бързо. Пипна гръкляна му, опита да го свали. Но неприятелят му, по-жизнен от пантера, успя да се извърти пъргаво и при падането си на земята се озова отгоре му. От задушаване очите му изскочиха из орбитите. Ала той сякаш не усети болка, не усети липсата на въздух. Сякаш нямаше свое тяло, сякаш беше останало само едно — волята за убийство… Да забие ножа… Нищо друго. Само да забие ножа…

— Искаше да ме убиеш! — зъбеше се той. — Но не! Не! Преди това ще те очистя аз… Един грабител по-малко… Още един по-малко…

Зигфрид пусна гърлото му и хвана ръката с ножа. Нямаше друг изход. Лудият задиша. Набра сили. Натисна с по-яростна мощ. Внезапно немецът успя да се превърти и да го затисне с тяло. Само за миг. С животинска пъргавина врагът му отново го тръшна по гръб върху мократа пръст.

Така ги остави Жозеф Зигфрид на земята и върху него лудият с отровния нож. Свършено беше със Зигфрид Ерлих. Дори да искаше, мулатът не можеше да му помогне. А той не искаше. И се боеше от смъртоносната мощ на жълтеникавите капки, засъхнали върху помътнялото острие. Не би желал да остане срещу това острие нито минута, нито секунда…

Лудият щеше да се справи с другаря му. Щеше да върши работата на Жозеф.

Мулатът грабна скъпоценната торба, метна я на гръб и навлезе в гората, като залиташе под тежестта й.

А в туй време мъжкият динозавър, забелязал най-сетне изчезването на чудовищната си другарка, кръстосваше езерото в бясно отчаяние, като оставяше подире си разпенена диря от неуморимите плясъци на опашката си и ревеше диво.

Колко злост кипеше в тоя рев, каква свирепа ярост! И в същото време някак странно, неправдоподобно — и колко мъка, дива безнадеждност!

Сякаш бе почувствувал самотата си…

Земята отново забоботи. Този път грохотът й не затихна тъй бързо, както преди. Напротив, усили се, надигна се, заглуши всичко — глъчката на животните, бумтежа на тамтамите. Езерото се огъна в едри дипли, лъскави и блестящи, сякаш някой великан бе притиснал огромна ламарина. После вълните се сблъскаха в шумни водовъртежи, отдръпнаха се назад и се втурнаха към бреговете. Водните птици се разлетяха в гъст тъмен облак. Сред рева на разгневената земя крясъците им заглъхнаха, удавиха се.

Но не само водата. Земята също. Сякаш я бяха погледнали през неравно стъкло. Скалистата повърхност се развълнува, надипли се. Няколко последователни гънки полазиха по гърба й. Така се люшка морето в мъртво вълнение или избуяла нива при всеки повей на вятъра.

Първи се сринаха развалините. Коничната кула се наведе, застоя се така няколко мига като кулата в Пиза, после се преполови. Долната половина остана на мястото си, а горната още във въздуха, преди да докосне земята, се натроши, разпадна се на отделни каменни блокове. Една след друга се срутваха стените, натрупваха се в неравни каменни грамади, които заличаваха улици и площади, изравняваха всичко в своята разрушителна стихия. Само след няколко секунди вече не можеше да се разбере, че тук е имало град, строежи, следи от загадъчна цивилизация. Остана едно разорано каменно поле, някаква безлюдна камениста хамада.