Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Какво ставаше сега? В съзнанието на хората се запечатваха само отделни накъсани моменти като прелистван албум със снимки… Разпуканият като мека торта остров… Отлетелият нагоре скалист връх като тапа от бутилка шампанско… Изригналият черен облак като чудовищна коралова гъба… Огнената мрежа на светкавиците… Блъвналият от кратера пламък като гигантска оксиженова горелка…

И изведнъж плисна дъждът, грозен, мръсен дъжд, увлякъл в едрите си капки вулканичната пепел. Джунглата посивя. По острова рукнаха кални порои, които се втурнаха с мътна пяна на гръб към разбунтуваното езеро, размътиха и него, помъкнаха начупените от урагана клонаци.

Динозавърът се смути. Надигна се върху някаква скала в цялата си свирепа мощ, изрева, предизвика на бой стихията.

В дивия си екстаз Рудахигва продължаваше да скача по скалата, за да го примамва.

Наумов преценяваше бързо. Какво да прави? Какъв рефлекс на чудовището да използува? Като че ли оставаше единственото — да скочи сам в устата му, да я запълни с тялото си, да спаси дъщеря си и младия мъж. Но дали неговата саможертва щеше да помогне, щеше ли да утоли ненаситната му лакомия?

Анри скочи във водата, измъкна пушката, натисна спусъка. Гръм, то се знае, не последва. Наумов я грабна от ръцете му. Хрумна му друго. Щеше да издебне динозавъра, когато посегне да го захапе. Тогава щеше да я пъхне напреки между челюстите му, щеше да ги подпре с нея. Ако му се удадеше, разбира се, и ако желязната цев не се огънеше. Така, със заострен кол в ръка, малакските ловци на бисери се пазят от акули. И с успех. Защо да не опита и той… Особено когато не остава нищо друго…

Из въздуха запрехвърчаха капки лава, лапили. Префучаха първите вулканични бомби. После гигантската горелка затихна. Престанаха да пищят отделяните газове. В новия кратер се надигна като кипнало мляко стопената магма, откърти най-близкия му ръб и рукна надолу, потече, както се излива от високите пещи чугунът. Огнената река се разклони, удвои се, после се утрои, разкъса се на няколко езика, които се проточиха по склона, опожарявайки всичко по своя път. Рядката гора под върха пламна, притури своята жарава към подземния огън. Изведнъж от кратера, през лавовото му езеро, изригна стълб нажежени газове, изригна втори път, трети път, сякаш вулканът се бе задъхал от напрежение. С всяка негова въздишка, която трещеше като залп от хиляди оръдия, към облаците излитаха гигантски фонтани лава, които се пръсваха във въздуха като фантастични бенгалски огньове. А земята продължаваше да се тресе в своите родилни болки. Огнените потоци се свличаха по стръмния склон в невиждани, грейнали с пурпурни сияния, лавопади. Магмата, тая тайнствена маса, от която се състои земята, преливаше във всички цветове на дъгата, плискаше се от камък на камък, от праг на праг, свличаше се все по-надолу. А кратерът бълваше нови и нови вълни лава, заченати дълбоко в земните недра. Пламтящите реки се свличаха към езерото, наближаваха. Парещото им дихание се усещаше дори оттук, от километри далечина. Виждаше се как в тях се отделят големи газови мехури, които надигат застиващата корица, пукат я, ръсят наоколо искрящи гейзери. Понякога сред огнените им талвези се мярваха, понесени като нажежени морени, големи скални късове.

Хората стояха сковани, изгубили представа за действителността, раздвоени пред настъпващия ужас: отпред — озъбената паст на допотопното страшилище, отзад — връхлитащият огнен потоп. Накрай този бунт на стихиите, тази невиждана първична ярост на земята смути другата първична ярост. Динозавърът забави ход. Погледна назад.

Лавата достигна Мъртвия град, покри го с пламналото си наметало и продължи да се спуска към Огнената пещера. Заля и нея, запълни я. Все нови и нови разжарени вълни попълзяваха отгоре й, уплътняваха се, скриваха от човешките очи несметното съкровище, правеха го недосегаемо.

Анри се взираше нататък с обезумели очи, забравил ужаса. Останало беше само едно — разочарованието, възпрепятствуваната алчност, яростта пред неуспеха.

— Значи тъй! — шепнеха напуканите му устни. — Значи няма злато! Край! Само това, което отмъкна мулатът!

В същата посока гледаше и Рудахигва. Но други мисли се блъскаха в главата му, други чувства, сложни и противоречиви. Няма Огнената пещера, няма и жълтия камък. Белите губят силата си да ловят роби. Загубват алчността си. А тогава и законът на ватусите пада. Какво от това, че някой е видял нещо, което вече го няма. Все едно не е видял нищо. Тогава пък няма защо да умира. Не трябва да умрат Малката бяла жена и баща й. Рудахигва ги е осъдил неправилно. Не трябва да умре и Рудахигва. Може да се върне сред племето, при децата си. Напразно повика Типу Тип. Сгреши… Сгреши… Сгреши…