Петър Бобев - Драконът от Луалаба

После се откърти скалният навес над Огнената пещера.

Сякаш времето беше спряло лудия си бяг, часовниковата стрелка се колебаеше да се премести. Като бавно завъртян филм каменният отломък се отлепи от скалата, застоя се така, сякаш привързан с невидими въжета, после въжетата се разтегнаха, скалата падна плавно надолу, докосна водата, измести я, изплиска я встрани леко, неусетно потъна. Чак тогава водните пръски изригнаха нагоре като гигантски кристали, от които във въздуха се разлетяха безброй диамантени пеперуди. Най-сетне кристалите се нацепиха. Водните отломъци се спуснаха обратно върху водната повърхност. Плясъкът не се чу, заглушен от засиленото подземно бучене.

Обезумели от страх, животните се мятаха в безреден бяг по острова, блъскаха се, пищяха. От развалините се измъкна хиената, окървавена, изранена, и търти да се спасява към брода.

Ето заогъва се и джунглата като разлюляна нива. А нямаше никакъв вятър. Едно огромно изсъхнало памуково дърво, отрупано с гора от лиани, не издържа, политна и все така мудно премаза папирусите под себе си.

От върха на острова се проточи тънка струйка дим. Нови струйки избликнаха от пукнатините под него. А земята не преставаше да ръмжи и да се тръшка.

— Към брода! — заповяда Наумов и всички тръгнаха подире му.

Рудахигва препречи пътя им с копието си.

— Стой! Жив никой няма да напусне острова!

— Остави, вожде! — рече кротко естественикът. — Нека по-напред да се спасим! После ще говорим. Ще се убедиш, че ни осъждаш несправедливо.

Ватусът не отстъпи. Изправен като статуя, издялана от черен мрамор, студен и суров, той стоеше насреща им с насочено острие.

Изведнъж Анри скочи напред и преди Рудахигва да се усети, увисна на копието му. Счупи го на две. После хвърли половината с острието в езерото.

Ватусът не трепна. Остана все тъй неподвижен, невъзмутим.

— И все пак ще умрете! — изрече бавно той. — Дори ако ме застреляте с гърмящата тръба. Племето на Рудахигва чака белите, които са видели дяволския камък. То ще…

Не довърши. Отпреде им, по пътя за брода, по земята полази нагънато черно змийче, което се източи напред, взе да надебелява. Змийчето затлъстя, превърна се в питон, в някакво чудовище, на чието място зина дълбока, бездънна пропаст. Отдолу изригнаха облаци лютив дим. Водата от езерото се втурна в пукнатината.

Хората отстъпиха назад, по-далеч от зловещата рана на земята, която продължаваше да бълва облаци задушливи пари. Но спряха. Нова цепнатина отсече отстъплението им. Нарасна, удълбочи се, намножи се в безброй малки змийчета, които плъзнаха във всички посоки. Главната пукнатина се разклони, раздвои се, срещна се с първата, пресече я и се източи нагоре, към островния връх.

Четиримата се озоваха върху едно малко островче от двадесетина квадратни метра, което се люлееше, тресеше се, тръшкаше се лудо като див кон, решил да отхвърли от гърба си ездача. Те се сбраха в куп, легнали сред разлудуваната скала, едва удържащи се върху й. Преследвани и преследвач забравиха всичко друго пред ужаса, който ги обкръжаваше. Земята раззиваше все нови и нови черни уста, готови да ги погълнат.

После трусовете попрестанаха. Рудахигва се надигна грозен и решителен. В гъстата жълта мъгла неговата мощна фигура едва се различаваше.

— Никой да не се противи — изкрещя той, — Рудахигва е силен! Той ще ви изблъска в пропастта. За да умрете. Рудахигва ще скочи заедно с вас. За да умре и той. За наказание. Сам се наказва. Защото не можа да запази тая, която спаси живота на сина му. Защото не може да се бори със закона на своето племе. Защото е длъжен да изпълни волята на Извора на мъдростта.

Наумов прецени. Наистина и тримата заедно нямаха сила да устоят срещу тоя гигант. Щеше да изпълни фанатичната си закана. Щеше да ги погуби, щеше да погуби и себе си. Нямаше място за съмнение.

Тогава?

Той измъкна незабелязано пушката, сложи пръст на спусъка. Никога не бе стрелял по човек. Рудахигва беше прав за себе си. Примитивна, безразсъдна правота. Ето това е то — крайната необходимост. Не когато се отнася за твоя живот, а за живота на другите, за живота на детето ти.

Нов трус като замах на гигантска сабя разполови островчето, върху което се бяха закрепили. Ватусът и Анри се оказаха върху едната половина, Люба и баща й върху другата.

Щом успя да се задържи на крака, Рудахигва пристъпи към Анри. Сграбчи го и го понесе към края на скалата, където се блъскаха безредните вълни на разплисканото езеро.