Петър Бобев - Драконът от Луалаба

А земята продължаваше да се тресе. Черният дъжд плющеше проливно. Мълниите не спираха да тъкат огнената си мрежа. Лавата се свличаше надолу в грейнали ручеи, които се разделяха, сливаха се отново, натрупваха нови и нови слоеве стопен базалт върху пещерата. Ето крайният език досегна езерото. Една по-висока вълна се плисна отгоре му, но в миг се превърна в облак пара. Изпари се втора вълна, трета… Но лавовият език не спря. Продължи да лази напред. Вля се в езерото, което закипя като котел. Стълбовете пара се издигаха нагоре като колони от памук. Водните пръски се разлетяха в кипнали гейзери.

Рудахигва се надигна. Беше пак старият Рудахигва, преди да го промени законът, преди белите хора да видят дяволския камък. Вече нямаше законът на Извора на мъдростта. Беше останал само законът на Рудахигва. Малката бяла жена спаси сина му. Рудахигва нямаше свой живот. Неговият живот принадлежеше на Малката бяла жена… Пак беше неин… Рудахигва повика Типу Тип. Рудахигва трябва да го прогони, да го примами другаде… Рудахигва щеше да го отвлече… Дори ако загинеше… Нямаше свой живот… Щеше да скочи във водата, да мине незабелязан край него, да стигне брега и да го извика оттам, да го махне от скалата, където стояха приятелите му. Само това му оставаше. Нищо друго…

Нови потоци магма се свличаха в езерото, скриваха се под облаци бяла пара, скриваха нарастващия пурпурен хълм, под който лежеше погребана Огнената пещера.

По-добре! По-добре! Няма вече дяволски камък! Няма да идват белите, няма да ловят роби! Няма!

Рудахигва се изправи. Трябваше да скочи, защото скоро цялото езеро щеше да заври. Щеше да свари всички: и Типу Тип, и приятелите му, и него самия… Ето той виждаше как върху езерната повърхност се хлъзват врящите слоеве като малки ручейчета, над които се виеха тънки воалчета пара. Те щяха да се умножат, да нараснат, цялата повърхност щеше да кипне…

Той се приготви за скок. Но внезапно се разколеба. Добре де. Ще го извика. Ами ако Типу Тип този път не го послуша, не рачи да изпусне трите си жертви на скалата, почти в устата му? Тогава?

Тогава саможертвата му щеше да се превърне в бягство. Няма нищо по-срамно от това — да изоставиш другаря си в опасност. Нищо по-срамно. За всеки воин, за най-обикновения воин. А Рудахигва не е само воин. Той е вожд…

Трябваше друго. Те да се спасят, да отплават назад през плитчината, където Типу Тип по-трудно може да ги догони, а той да остане, за да улисва Типу Тип, да отвлече вниманието му, докато те се спасят… Да се спасят, преди цялото езеро да възври. А после… После ще види…

Край скалата се подмяташе домъкнат от пороя кол. Рудахигва се пресегна и го грабна. С един овчарски скок се намери на скалата до приятелите си. Обърна се и из вика:

— Бягайте! Оттам, през плиткото!

Наумов запита:

— А Рудахигва?

— Рудахигва повика Типу Тип. Той ще…

Не се доизказа. Протегна напред кола си и го храсна с цялата си сила в глътката на чудовището. Динозавърът изръмжа от изненада и болка. Подхлъзна се върху един неравен блок и падна по корем във водата. Но скоро се опомни. Надигна се пак. Пак се изкатери върху подводния трошляк. Наистина за неговите патешки крака, пригодени към меката тиня, това каменно натрупване представляваше тежка преграда, забавяше и без това тромавия му ход на сушата, но сега вече бързината нямаше значение. Плячката стоеше. Не бягаше.

Беше паднал. Нищо. Пак щеше да стане. Онова дръзко дребосъче, което навираше пръчката в устата му, щеше да плати първо.

Цератозавърът щракна челюсти. Хората изтръпнаха, смаяни от тяхната мощ. Върхът на кола отхвръкна прерязан.

Жозеф се задъха под тежестта на товара си. Не беше малко — шестдесет-седемдесет килограма злато! Уж неголям чувал, а как тежи! И ръбовете на златните буци убиват, натъртват рамената.

Но той не го остави. Затова ли беше дошъл? Тежи! Още по-добре! Колкото по̀ тежи, толкова по-добре! Толкова по-достижима ставаше бялата жена, толкова повече бели слуги, повече дрехи, по-луксозна къща, автомобили…

Защо нямаше още? И него щеше да носи. Кой се отказва от богатство? Особено сега, когато вулканът засипва пещерата, когато няма друго злато… Само това на рамото му…

Калният дъжд спря, но вулканичната пепел продължаваше да се стеле. Мълниите раздираха черния облак, който забулваше половината небе. Под дърветата беше тъмно, влажно, задушно. Пепелта не достигаше долу, полепваше по мокрите листа на многоетажните листнати корони като гигантски филтър. И само когато вятърът разлюлееше дървесните върхове, надолу се изръсваха недооцедените кални капки. Все по-рядко пробиваха листния похлупак нажежените вулканични бомби. Падаха сред локвите, където дълго цвърчаха и изригваха като гейзери стълбове от пара. Земята бучеше, стенеше, ръмжеше, заканваше се. Сякаш всеки миг можеше да се продъни, черният облак да се срине като тежка скала.