Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Жозеф изчака страшното „три“ с вледенено сърце. Изчака го навярно само секунда. Но тя беше най-дългата секунда през живота му.

Зигфрид се разколеба. Не произнесе решителната дума. Дръпна пистолета. Изправи се.

— Катър проклети! — изръмжа той.

Но бързо овладя гнева си. Дори се усмихна жестоко.

— Има безброй начини да предразположиш събеседника си към откровен разговор… Към сърдечен разговор… Всеки се разприказва, ако знаеш как да го запиташ… Не исках с тебе така… Уж приятели… Но няма как…

Жозеф изтръпна. Припомни си мъченията, на които двама с немеца бяха подлагали нещастните арестанти. И никога не бе допускал, че същата участ може да сполети и него. Никога…

Зигфрид добави:

— Аз съм специалист в тия работи. Ти поне знаеш…

Седна на един дънер. Загледа вързания си съдружник.

— Да знаеш как мразя да убивам! Защо и ти ме мъчиш сега? С твоите мъки и аз ще страдам. Защо ме принуждаваш? Защо не кажеш? И пак да станем приятели. Ти се страхуваш, виждам, че може да те убия, щом науча скривалището. Как да те убедя, че нямам подобни намерения? Да ти се закълна ли? Кажи в какво да ти се закълна!

И наистина той не възнамеряваше да го убива. Нямаше нужда. Мулатът и без това беше обречен. Вече не се нуждаеше от златото. От нищо. Защо се бе вкопчил тъй стръвно в него? Зигфрид щеше да раздели честно плячката на две, щеше да му даде половината да я носи, додето падне… Но да падне сам… Нямаше той да го убие… Как да му обясни? Такива твърдоглави низши твари не разбират и от обяснения. Знаят само своето. А и нервната им система по-груба, като расата им. Усещат по-слабо болката. Докато за цивилизования човек достига едно най-обикновено изтезание, при диваците и най-префинените инквизиции не помагат. Сякаш не усещат болка. Стискат зъби. Мълчат. И умират. А този не бива да умре… Докато не издаде златото…

В това време и Жозеф премисляше трескаво. Можеше ли да му се довери? Да му се довери, когато го познаваше тъй добре!

— Хайде, чуруликай! — подкани го немецът, но Жозеф дори не го погледна. Сякаш бе оглушал, онемял.

Внезапно Зигфрид трепна. Ухото му долови далечно топуркане, приближаваща врява. Какво беше това?

Дивите гиганти?

Той се превърна в слух.

Вулканът боботеше в далечината. Ала не както преди. Бе позатихнал. Не беше той. Нещо друго. Но какво?

Ето на десетина метра зад зелената завеса, която отделяше пътеката от джунглата, изтрополи цяло стадо лекокраки животни. Навярно газели.

Над главите им прелетяха с писък, като ломяха градушка от вейки, стадо маймуни. Преминаха ниско, без да виждат хората, забравили реда си — най-отпред силните, а след тях, кой както свари, по-старите и по-слабите. Последна се мъкнеше майка с две деца, едното на гърдите, другото на гърба, и плачеше подире им сърцераздирателно. Но никой не се обърна, никой не помогна, никой не я изчака.

Леопардът се върна по обратния път с бързи, неспокойни скокове, без да ги погледне. Изчезна като вятър. Осиротелите антилопи притичаха след него, но вече не като безпомощни обвинители. Бягаха да спасяват собствения си живот.

Зигфрид гледаше изумен.

Пожар? Лавата е запалила гората?

Но не! Саваната гори, не и джунглата. Тя е подгизнала във вода. Гори ли сюнгер?

Случайно той съгледа лицето на мулата, посивяло, с ококорени от уплаха очи. Ясно, досещаше се какво става. Та той беше полудивак, все едно полумаймуна. Как няма да се досеща?

— Казвай какво има?

Жозеф мълчеше. Мислеше, мислеше. Да каже ли? А какво ще си помогне? Нека по-добре загинат двамата — и жертвата, и мъчителят!

Стисна устни. Онемя.

С оглушителен крясък изпърхаха ято папагали. Изпърхаха, сякаш не летяха, а се гмуркаха из сочната зеленина. С тънък писък пробягнаха през гъстия мъх цяла шайка едри плъхове. Разлетяха се пеперуди, бръмбари, скакалци. Замрежиха ниския свод. Толкова много! Къде ли се бяха спотайвали досега? После изтопурка заек, замалко щеше да се блъсне в Жозеф, зърна го с късогледите си очи в последната секунда, преметна се, но не спря, прескочи го и продължи напред.

— Кажи! — извика немецът, изгубил самообладание пред тая непозната заплаха. — От какво бягат?

Мулатът се ухили пресилено.

— Ако ме отвържеш.

— Няма да го бъде!

— Тогава и тебе няма да те бъде! Още по-добре! Ще загинеш с мен. Заедно тръгнахме, заедно ще отидем на оня свят.

Тогава Зигфрид видя блестящия поток, който шуртеше през мъховете като бакърена река. Тогава чу монотонното шумолене на милиардите крачета. В носа го лъхна рязката, лютива миризма на мравчена киселина.