— Тогава ме застреляй поне! Да не ме мъчат! Не мога да издържа! Застреляй ме!
Жозеф се сети. Да! Пистолетът! Нямаше го в ръцете на немеца. Беше паднал. Но къде? Озърна се. На пътеката? Сред мъховете? В папратите? Няма го! А щеше да му свърши хубава работа. Щеше…
Сега нямаше време. Мравките го бяха уловили в своя сляп капан, изтъкан от нишките на миризмите, и бързаха към него. Трябваше да бяга така, обезоръжен… Както досега…
Жозеф плю настрана, после притича надолу, прескочи мравешката лавина и продължи по пътеката. Достигна познатата яма до поваленото червено дърво. Измъкна чувала, понесе го обратно.
Когато минаваше край гъмжащата лъскавочервена купчина, под която личаха очертанията на едно сгърчено тяло, той чу последните задавени думи на Зигфрид:
— Куче! Знай! И ти ще умреш! Всеки, който е влизал в Огнената пещера, умира! Умира… като оня… Когото убихме… С теб… Помни — и ти като него…
Ледена тръпка полази по тила на мулата. Значи проклятието… Истина или безумно бълнуване? Или пък само от злоба? Но и лудият… И той казваше същото…
Забърза, олюлян под тежестта на товара си. Изгуби се в мрака на зеления тунел.
Зигфрид остана сам под ръфащия жив порой. Или не. Не порой! Лавина! Нещо по-страшно. Свличащ се от планината ледник, безчувствен и ужасен, подтикван от своя неутолим и всепоглъщащ глад. Така пари и студът, когато докоснеш с голи ръце измръзналата цев. Парещ лед. А върху него сега се свличаше цял парещ ледник.
Зигфрид чувствуваше как се стопява под неговия натиск, как се разтваря в него. Човекът, висшето създание, се разтваря в низшия мравуняк.
Последното нещо, което видя Зигфрид, беше оголеният скелет на преялия питон, настигнат от мравките под ниския клон. И още — ствола отсреща, по който се суетяха впаничени стоноги, бръмбари и скорпиони. Но не можеха да избягат. Падаха под гроздове ненаситни хищници.
Само един паяк се спаси. Спусна се по паяжината си и увисна във въздуха. Преследвачите му се посуетиха малко отгоре, ала скоро го оставиха и се прехвърлиха на друг клон, подир по-достъпна плячка.
Ех, ако можеше като него…
После Зигфрид престана да вижда.
Тогава чу далечна музика. Свиреше орган. Някаква чудна, никога нечута музика. Може би свиреше той самият… Там, в родния Майнц… Преди да стане това, което бе… Ако не беше фюрерът, ако не беше войната… Последната музика…
Такава страшна нощ! Такава кошмарна нощ! Манзилала нямаше да я забрави през целия си живот. Когато се събуди, навън се бе стъмнило съвсем. В първия миг не можа да си даде сметка къде се намира. Не можа да си спомни как бе попаднал тук, защо ръцете и краката му бяха изтръпнали. Усети каишите, които ги стягаха. Значи беше вързан. А защо? И кой го бе вързал?
Изведнъж той се сети. Германецът! Дружелюбното му сбогуване, пожеланията за добро пътуване, внезапното замахване, ударът в гръкляна! Но защо? Ако му беше нужна машината, щеше да я вземе. Ако му пречеше Манзилала, щеше да го премахне. Кой би го спрял? Защо го бе пощадил? Защо само го бе омотал? Какво кроеше, какво друго замисляше?
Навън, през прозореца, надзърташе късче звездно небе, оградено с черните силуети на нависналите палми и гъстата стена на папируса. Късче звездно небе — единствено познато, близко, ободряващо сред грозния застрашителен мрак, който дебнеше отвред, протягаше гадните си пипала, обхващаше го в тях, изсмукваше съзнанието му през невидимите си вендузи.
Манзилала не смееше да мръдне, вцепенен от ужас сред тоя чужд, враждебен свят. По покрива на машината тъпчеха някакви крачета. Други големи крака топуркаха долу, под пода. Някой се чешеше в колелото. Друг опитваше да наточи ноктите си в спуснатата стълбичка.
Непрекъснат шум, и стържене, и тропот! Какви бяха тия непознати твари? Гущери, змии, скорпиони, пантери?
Ех, ако би могъл да отвърже ръцете си! Веднъж да ги отвърже! Той напъваше мускули, опитваше да изхлузи поне от малко китките си, да поразхлаби жестоките възли. Напразно! Опитна ръка ги бе стегнала. Не за пръв път връзваше човек. И то човек, който никога преди не е бивал връзван, който нямаше представа как да се поразслаби такава бримка.
Той дърпаше, теглеше напред-назад, ожули китките си, мястото се поду, затегна още по-яко връзките, ожулената кожа засмъдя. От безпомощен яд Манзилала заплака, разхълца се като дете. От безсилие, от обида, от страх.
Изведнъж нещо тежко тропна върху покрива. Вдигна се страшна олелия, крясък, пляскане с крила. Ясно, от горе са шумолели птици, накацали на по-сигурно. Но и тук врагът ги бе намерил. Само че не можа да се задържи в гладката повърхност. Хлъзна се назад, задраска с нокти. И внезапно тупна на земята. Повторно се подхвърли. Този път успя да се задържи, ала птиците вече бяха отлетели. Хищникът не се отказа. Остана на покрива.
Читать дальше