Петър Бобев - Драконът от Луалаба

И дали неговите думи или тонът му, или пък настъпващото чудовище притуриха последната капка, преодоляха колебанието на ватуса, но в следната минута и той седеше в кабината сред приятелите си.

Наумов издърпа стълбичката след пъргавия ловец, хлопна вратата.

— Към летището, нали? — осведоми се кратко пилотът.

Анри скочи.

— Не! Мен ще свалите тук, на брега!

— Дума да не става! — прекъсна го Наумов. — Мястото е опасно. Сред тези бомби…

— Вие си вървете! — възрази твърдо Анри. — Аз оставам. Известно ви е добре каква работа ми предстои.

Люба се обади с умоляващ глас:

— Оставете това злато!

— Не само златото! И отмъщението! Моля ви, свалете ме! Ще ви забавя само една минута.

Намеси се и ватусът:

— Рудахигва също ще слезе. Малката бяла жена и баща й са спасени. Нямат нужда от Рудахигва. Рудахигва ще се върне в своето селище, да разправи всичко пред Извора на мъдростта. Да каже, че жълтият камък не съществува; че белите вече нямат сила да ловят роби; че черните хора управляват железни птици…

Наумов и Манзилала се спогледаха. Не биха послушали Анри. Защото не разбираха алчността му и стръвта му за отмъщение. Ала ватусът беше друго. Нямаха право да го отвлекат.

Пилотът отправи машината отсреща, към брега, където беше лагерът на пътешествениците. От стичащата се в езерото лава цялата вода вреше като гигантски котел.

Подгонен от горещите струи, динозавърът пореше лудо вълните към запад, към най-далечния край на езерото. Отгоре, от високото, приличаше на исполинска попова лъжичка с още недоразвити предни крайници, която пляскаше смешно с дългата си сплесната опашка. Ето достигна брега, изпълзя върху тинята, зашляпа с плоските си стъпала, като се озърташе назад учуден, непроумял защо родната стихия изведнъж бе станала тъй негостоприемна.

Парата изригваше нагоре в бързо нарастващи бухлати облаци, затисваше под рехавите си преспи езерото, острова и вулкана. По повърхността плуваха с обърнати кореми риби, водни змии, жаби, костенурки — цялото множество дребосъци, които бяха оцелели от зъбите на ненаситните чудовища.

— Ето! — извика Анри и посочи надолу.

Върху напуканата тиня, на стотина крачки от димящата вода лежеше полугол човек.

Манзилала приземи машината. Всички скочиха на земята. Само пилотът не напусна мястото си. Вече нямаше да го напусне. Остана с ръка върху лоста, готов всеки момент, при най-слабото подозрение да се вдигне във въздуха.

— Лудият! — промълви Люба.

— Типу Тип! — обясни посвоему Рудахигва. — В човешки образ.

Наумов се спусна към него с превързочния пакет.

— Още е жив, нещастникът! Дали можем да му помогнем?

Обърна го по гръб. Наскуба трева и я подложи под главата му. Заля раната с антисептик. Намота бинта.

Лудият отвори очи.

— Няма нужда! — пошепнаха посинелите му устни. — Няма нужда…

Анри запита нетърпеливо:

— Кой?

— Червенокосият.

— Къде е сега?

Умиращият посочи с поглед пътеката, по която бяха тръгнали в своята гонитба двамата бандити. Промълви беззвучно:

— Натам… Първо мулатът със златото… После Червенокосия… Това е златото… Както мършата привлича мухите… Но вече няма. Мършата е скрита… Цяла планина лава… Няма да кацат мухите…

Анри реши бързо:

— Тръгвам! Ще ги настигна!

Наумов посегна да го спре. Но се поколеба. В свитите очи на младия ловец, под силните очила, той прочете такава упорита решителност, такава дива страст и жажда за мъст, че неволно отстъпи.

Не го разбираше. Ала си даваше сметка защо не може да го разбере. Не беше живял неговия живот; баща му не беше убит от бандити заради злато; златото в неговия живот не играеше тая роля.

За себе си той може би беше прав. Защото в неговото общество златото наистина дава това, за което мечтае човек — сигурност, благоденствие, почит. Независимо от това как е добито. Защо тогава вместо неговото общество да кори човека, плод на това общество?

И все пак, макар и уверен, че няма да бъде послушан, рече:

— Нямаме възможност да ви изчакаме.

Както следваше да се очаква от човек с такъв поглед, Анри отвърна твърдо:

— Идете си! Аз мога да се оправям в джунглата. Тя е всъщност моята родина.

Някаква сянка мина под очилата му.

— Като нямам друга родина.

После стисна устни.

— Сбогом! А аз ще си взема златото. То е мое…

— Оставете най-сетне това злато! — прекъсна го с досада Наумов. — Не виждате ли какво докара?

— Докарва… На този, който го загуби, докарва зло, на владетеля си — щастие… Аз мога да го получа, мога да го запазя. Питах ви и друг път: с какво съм по-долу от другите, които го притежават? По-слаб ли съм, по-глупав ли, по-страхлив ли? Тогава?